Сияйни слова

Каладин поклати глава.

— Не че не си остроумна, Шалан. Само че усещам, че се стараеш прекалено. Светът не е някакво слънчево място и това няма да се промени, колкото и неистово да се мъчиш да обърнеш всичко на шега.

— Технически светът е слънчево място. През половината време.

— За хора като теб — може би.

— Какво значи това?

Каладин се свъси.

— Виж какво, не искам пак да се караме. Става ли? Аз само… Моля те. Нека оставим този въпрос.

— А ако обещая да не се ядосвам?

— Нима можеш?

— Разбира се. Повечето време не се ядосвам. Много ме бива в това. Вярно, че не се случва, когато съм с теб, но ми се струва, че ще се справя.

— Пак почваш.

— Извинявай.

Повървяха малко в мълчание. Минаха край някакви цъфтящи растения, под които лежеше удивително запазен скелет, почти недокоснат от течащата през пропастта вода.

— Добре — подзе Каладин. — Ето. Мога да си представя как изглежда светът на такава като теб. Растеш обгрижвана и получаваш каквото поискаш. Животът е прекрасен, слънчев и си заслужава да му се посмееш. Това не е твоя грешка и аз не те виня. Не ти се е налагало да се справяш с болката и смъртта като мен. Мъката не е твоя спътница.

Мълчание. Шалан не отговори. И как би могла да отговори на това?

— Какво? — попита най-сетне Каладин.

— Опитвам да реша как да отговоря. Разбираш ли, току-що каза нещо много, много смешно.

— Че защо не се смееш тогава?

— Е, не е от тези смешни неща.

Шалан му подаде чантата и стъпи на малък сух камък, който минаваше по средата на дълбока локва. Обикновено дъното на пропастта беше равно — заради отлагането на толкова много крем — но водата в тази локва изглеждаше поне две-три стъпки дълбока.

Шалан разпери ръце настрани и тръгна.

— Добре. Да видим сега — заговори тя, докато пристъпваше внимателно. — Мислиш, че съм живяла прост, щастлив живот, пълен със слънце и радост. Но освен това намекваш, че имам тъмни и зловещи тайни и по тази причина си подозрителен и даже враждебен към мен. Казваш ми, че съм надменна, и приемаш, че смятам тъмнооките за играчки. Но когато ти обяснявам, че опитвам да ги защитя — както и всички останали — внушаваш, че се меся и трябва просто да оставя нещата такива, каквито са.

Тя стигна до другата страна на локвата и се обърна.

— Би ли казал, че това е точно обобщение на разговорите ни досега, Благословени от Бурята Каладин?

Той се намръщи.

— Да. Като че ли.

— Олеле. Ти съвсем определено ме познаваш добре. Особено ако имаме предвид, че почна разговора с признанието, че не знаеш какво да ме правиш. Странно твърдение от човек, който — от моя гледна точка — е разбрал всичко. Следващия път, когато се мъча да реша какво да правя, само ще те попитам. Защото излиза, че ти ме познаваш по-добре, отколкото аз самата се познавам.