Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Той се облегна с гръб на вратата, защото видя, че у нея настъпи промяна и си помисли, че тя иска да мине покрай него. Само след миг обаче тя излезе през насрещната врата, водеща към спалнята й, и я затвори след себе си.
Когато тя се извърна и отмести неумолимия си, непреклонен поглед, той почувствува, че може да се справи с нея. Помисли, че внезапната уплаха, предизвикана от среднощната тревога, е сломила упорството й, още повече като се има пред вид, че е преуморена. Почти веднага отвори вратата и я последва.
Стаята обаче бе тъмна и тъй като тя не отговори, когато я повика, бе принуден да се върне обратно за лампа. Вдигна високо лампата и внимателно огледа стаята, очаквайки да я види свита в някой ъгъл. В стаята обаче нямаше никой. Той обиколи подред гостната и трапезарията, крачейки неуверено като човек, намиращ се на непознато място, боязливо се оглеждаше, надзърташе зад паравани и кушетки, но нея я нямаше никаква. Нямаше я и във вестибюла, който бе съвсем празен и той го огледа само с един поглед.
През цялото това време непрестанно отново и отново се звънеше. Той остави лампата на известно разстояние и като се приближи до вратата, се ослуша. Чуваха се няколко гласа. Поне два от тях говореха английски. Макар вратата да бе много плътна и суматохата да бе голяма, той твърде добре познаваше единия от гласовете, за да се съмнява чий е.
Грабна лампата отново и бързо обходи всички стаи, като преди да излезе от някоя стая, се спираше и търсеше Едит, вдигнал високо лампата над главата си. Застана така и в спалнята, когато изведнъж вратата, водеща към тесния коридор в стената, привлече погледа му. Приближи се до вратата и разбра, че е заключена отвън. При излизането си обаче тя бе изпуснала воала си и вратата го бе затиснала.
През цялото това време хората на стълбите звъняха и блъскаха по вратата с юмруци и нозе.
Той не бе страхливец, но звуците, които долитаха, проведеният разговор малко преди това, необичайната обстановка, която продължаваше да го смущава дори когато се върна от вестибюла, провалът на кроежите му (странно, но ако те бяха успели, той би се чувствувал по-смел), среднощният час, съзнанието, че няма никой край себе си, от когото би могъл да поиска приятелска услуга, но най-вече внезапната мисъл, при която сърцето му изтръпна, че човекът, с чието доверие той бе злоупотребил и когото подло бе измамил, се намираше там, за да се срещне с него лице в лице сега, когато маската му бе свалена — всички тези неща предизвикваха у него панически ужас. Опита се да разбие вратата, където бе затиснат воала, но не успя. Отвори един от прозорците и през решетката погледна надолу към двора — беше твърде високо, за да се скача, а и камъните долу изглеждаха твърде безпощадни.
Звъненето и тропането продължаваха, паническият му ужас нарастваше и той отново отиде до вратата в спалнята, напрегна всичките си сили и я разби. Когато съзря тясното стълбище наблизо и усети нощния въздух, той се промъкна обратно за шапката и наметалото, залости вратата зад себе си, доколкото можа, спусна се тихо по стълбата с лампа в ръка, а после, съзирайки улицата, я изгаси, постави я в един ъгъл и излезе навън в звездната нощ.
Глава LV
Роб точиларя загубва службата си
Вратарят, който обикновено седеше до желязната порта, през която се излизаше от двора на улицата, бе оставил вратичката на будката си отворена и бе излязъл — несъмнено за да се присъедини към хората, вдигащи шум пред вратата на главното стълбище. Каркър повдигна безшумно резето, измъкна се, притвори дрънчащата врата зад себе си, като се стараеше да не вдига шум, и бързо се отдалечи.
В трескавото състояние, предизвикано от унижението и от безсилната ярост, той не можеше да превъзмогне паническия си страх. До такава степен бе обзет от страх, че би се изложил слепешката на всякакъв риск, само и само да не се среща с човека, за когото преди два часа дори не се и сещаше. Внезапното му пристигане, толкова неочаквано за Каркър, чуването на гласа му, надвисналата опасност да се срещнат лице в лице — всичко това в първия миг би го стреснало, но той веднага би се окопитил и като всеки негодник би погледнал дръзко въпреки вината си. Но обстоятелството, че бе попаднал в собствената си клопка, сякаш разклащаше и сломяваше мъжеството и самоувереността му. Отритнат като някакъв червей, впримчен и подигран, отблъснат и стъпкан от гордата жена, за която бе мислил, че бавно отравя душата й, за да я превърне най-сетне в своя робиня, покорно изпълняваща желанията му. Когато, замисляйки измама, сам се оказа измамен и лисичата му кожа бе одрана, той побягна, засрамен, унижен и изплашен.