Гаснещ зрак [bg]

— Виждаш ли фанфарите, които ни чакат? Горчиво безразличие ни наказва, Празек.

— Все едно, приятелю. Не говорех ли за любов?

— Да, за страдащото сърце. Макар че не мога да си обясня причината ти за тази внезапна криза.

— Престъпници — каза Празек. — Никое наказание не взима предвид нежната ласка, кроткото стискане на дланите, колебанията, които се задържат, признанията, които освобождават. — Замълча. — Мъртвородено близначе, сега хранилище на магия, и тя, която е готова да я загребе, оставена сломена и изпълнена със самоомраза. Тъй че Варет би искал да я вземе в прегръдката си. Но и той не си позволява нищо ценно, нищо правилно. Не мога ли да се зачудя, приятелю, на онези, които твърдят, че любовта е привилегия?

— Всеки бог от миналото твърди, че тя е благослов. Награда. С нейната пълнота се измерват смъртните ни дела. Раздавана като милостиня, като небесни монети, като сред форулканите.

— Всъщност помисли над това. Как може тази валута да се самоопредели така? Стойността се вдига при оскъдност на любов, спада при излишък? Боговете го играят съдници, но настояват, че любовта е най-чистото злато в пари. Кой тогава измерва тяхната стойност? Оспорвам правото на това, Датенар.

— И би могъл, но с каква цел?

— За да премахна случайността в даването на любов. Трябва ли да тласна Ранси в прегръдките на Варет? Трябва ли да настоя на правото им да обичат?

— Разсейваш се — отвърна Датенар. — Вещиците на Бягащите псета ни направиха нещо — на всички нас, освен на командира ни тоест — и сега тя води легион, който не се самопознава, но проявява несклонност към самоанализа. Докато тя на свой ред… аа, все едно.

Празек погледна приятеля си.

— Аз се разсейвам, а ти се отчайваш. Дано Торас Редоун да реши.

— За какво?

— За живота и любовта. Защото със сигурност първото е израз на второто, което дава основание на първото.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Датенар, Гадателите на кости прочистиха ли душите ни?

Горе и напред командирът и Фарор Хенд стигнаха до портата и продължиха, без да спрат, навътре в града.

— Не — отвърна Датенар. — Те само преподредиха безбройните ѝ притежания.

— С каква цел?

Датенар сви рамене.

Празек изръмжа тихо.

— И тъй… очакването ни гони всички.

Датенар помръдна в седлото и се обърна назад. Войниците носеха броните си. Ръцете им бяха отпуснати на ефесите на мечовете. Пътните им торби бяха преметнати на едното рамо, щитовете бяха на гърбовете им. Носеха шлемовете си и всички лица бяха в сянка.

Когато Фарор Хенд се върна от портала и даде сигнал да спрат, непрестанният тътен на легиона Хуст прекъсна тежкото си буботене за първи път през този ден. Тишината, която настъпи, накара Датенар да потръпне.

Фарор Хенд спря пред тях и каза:

— Трябва да завием надясно и да заобиколим града. Продължаваме към долината Тарнс. Легионът на Урусандер се приближава.

— Още днес? — попита Празек.

— Войниците да смъкнат торбите и оставяме обоза тук — каза тя. Лицето ѝ беше безизразно.