Зовът на барабана [bg]

— Не ви трябват ли? — попита тя възмутено. — С шестмесечен корем? Ама вие какво си мислите, момиче, да дойдете на вечерята така издута и негово благородие да се кокори през очилата си към вас, над чинията със супа?

Бриана се усмихна на това описание, но въпреки това отговори сухо:

— Какво значение има? Целият окръг вече знае, че ще имам дете. Няма да се изненадам, ако онзи пътуващ свещеник… господин Ърмстоун, нали… ме споменава в проповедите си от амвона.

Федра се изсмя.

— Направи го. Преди две недели. Мики и Друсъс били там… на тях им беше много смешно, но на леля ви — не. Тя накара адвокат Форбс да го съди за клевета, но преподобният Ърмстоун казал, че не било клевета, щом е истина.

Бриана се втренчи в прислужницата.

— И какво точно е казал за мен?

Федра поклати глава и продължи да рови.

— Не искате да знаете — рече мрачно. — Но въпреки че целият окръг знае, пак не бива да размятате корема си из трапезарията и да не оставяте у негово благородие никакво съмнение — тъй че сложете корсета.

Властният ѝ тон не остави място за никакви възражения. Бриана се навря примирено в тясната дреха и изтърпя Федра да я завърже стегнато. Кръстът ѝ още беше тънък, а издутината отпред щеше да бъде скрита от широката пола и фустите.

Тя се взираше в отражението си в огледалото, докато тъмната глава на Федра подскачаше около бедрата ѝ — прислужницата нагласяше зелените копринени чорапи. Бриана не можеше да диша и бе сигурна, че това пристягане не е полезно за бебето. Корсетът се връзваше отпред и още щом Федра излезеше, тя щеше да го развърже. Майната му на Негово Благородие, който и да беше.

— И кой лорд ще дойде на вечерята? — попита тя за трети път, като стъпи послушно в облака от колосан бял лен, който прислужницата държеше пред нея.

— Лорд Джон Уилям Грей, от плантацията Маунт Джозая във Вирджиния. — Федра изрече всичко това много церемониално, макар че изглеждаше доста разочарована от твърде кратките и прости имена на благородието. Бриана знаеше, че би предпочела лордът да се казва Фицджералд Валнадингам Уалтамстед.

— Той е приятел на баща ви, или поне така казва госпожица Джо — добави прислужницата по-прозаично. — Ето, така е добре. Късмет, че имате хубав бюст, тази рокля е правена за такъв.

Бриана се надяваше това да не означава, че роклята няма да покрива гърдите ѝ; корсетът стигаше точно под тях, избутваше ги нагоре така, че се издуваха стряскащо високо, като нещо, което прелива от ръба на делва. Зърната ѝ я гледаха от огледалото, потъмнели като малиново вино.

Но не тревогите коя точно издутина ще се вижда от роклята я разсеяха от останалите действия на Федра, а нехайната забележка на слугинята, че той е приятел на баща ѝ.

Хората не бяха много; Джокаста рядко канеше много хора. Тъй като зависеше от слуха си, за да се ориентира в нюансите на социалната игра, тя не рискуваше да стане глъчка. Все пак хората бяха повече от обичайно; адвокат Форбс, разбира се, със зловещата му сестра; господин Макнийл и сина му, господин Алдърдайс и майка му, и двама от неженените синове на Фаркард Кембъл. Никой обаче не приличаше на въпросния лорд.