Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Лицето, към което бе отправен въпросът, изгледа очите на мистър Лоутън от разстояние и заяви, че не забелязва някаква особена промяна в тези органи.

— Радвам се — каза Лоутън. — Доста много закъсняхме в „Пънът“ снощи и съвсем не съм във форма тази заран. Между другото, Пъркър се занимава с вашата работа.

— Коя работа? — запита мистър Пикуик. — Разноските за мисис Бардел ли?

— Не, друго имах пред вид — отвърна мистър Лоутън. — Говоря за оня приятел, чиито полици платихме по десет шилинга на лира за ваша сметка, за да го изкараме… да го изкараме от „Флийт“, знаете, и да го пратим в Демърейра103.

— О! Мистър Джингл! — бързо съобщи името му мистър Пикуик. — Е, и?

— И всичко е уредено — продължи Лоутън, оправяйки перото си. — Ливърпулският агент каза, че сте му правили много услуги, преди да се оттеглите от деловия свят, и че ще го вземете с готовност по ваша препоръка.

— Отлично — рече мистър Пикуик. — Радвам се да го чуя.

— Слушайте — додаде Лоутън, като стържеше перото, преди да го подреже отново, — що за мекушав човек е оня, другият!

— Кой друг?

— Оня слуга ли, приятел ли, бог знае какъв му е; вие го знаете, Тротър.

— А! — усмихна се мистър Пикуик. — Аз винаги съм имал по-особено мнение за него.

— Да, и аз също, макар и малко да съм го виждал — отвърна Лоутън. — Това показва колко лесно може човек да се излъже. Какво мислите: и той ли да иде в Демърейра?

— Какво! И да се откаже от направеното му тукашно предложение! — възкликна мистър Пикуик.

— Той отхвърли предложението на Пъркър: осемнадесет шилинга на седмица и увеличение, ако се държи добре — отговори Лоутън. — Каза, че непременно трябвало да върви с другия: и тъй те придумаха Пъркър да пише отново и му намериха работа на същото място; било доста по-лошо, казва Пъркър, отколкото работата в Ню Саут Уейлс, която давали на някой каторжник, ако се явял на процеса си в нов костюм.

— Безразсъден младеж — рече мистър Пикуик със светнали очи. — Безразсъден младеж.

— О, това е по-лошо от безразсъдство; това е направо подлизурство, знаете — възмути се Лоутън с презрително изражение. — Той казва, че никога не е имал друг приятел освен него и тям подобни. Приятелството е само по себе си много хубаво нещо; например ние в „Пънът“ имаме най-приятелско разположение един към друг, когато си пием грога и всеки плаща за себе си; но къде, по дяволите, ще вземе човек да си наврежда за друг някой! Никой не бива да се привързва много освен: първо — към себе си и, второ — към дамите; това казвам аз… Ха, ха! — Мистър Лоутън приключи с висок смях, полушеговит, полуподигравателен, който преждевременно секна отведнъж, щом се чуха стъпките на Пъркър по стълбището; а когато последният влезе, чиновникът се бе сгърбил на табуретката си и пишеше усърдно.

Приветствията между мистър Пикуик и неговия юридически съветник бяха топли и сърдечни; ала клиентът едва-що се бе разположил в креслото на пълномощника си, когато се почука на външната врата и чуха нечий глас да пита дали мистър Пъркър е там.