Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Нищо, което да струва толкоз, колкото този ваш стар чадър — отвърна Сам.

— Може би — колебливо поде мистър Стигинс след няколкоминутно вглъбено размишление, — може би тя ме е препоръчала на грижите на гневния човек, мистър Самюъл?

— Смятам туй за доста по-възможно — отвърна Сам. — Той ей сегичка говореше за вас.

— Наистина ли? — възкликна мистър Стигинс и просия. — А! Смея да кажа, че той се е променил. Бихме могли сега да живеем много уютно двамата, нали, мистър Самюъл? Аз ще се грижа за неговия имот, когато вас ви няма… добре ще се грижа, знаете.

Изпускайки една дълго потискана въздишка, мистър Стигинс млъкна и зачака отговор. Сам кимна, а мистър Уелър издаде някакъв странен звук, който — не бидейки нито стенание, нито пъшкане, нито сумтене, нито ръмжене — беше сякаш до известна степен съчетание от всичките, взети наедно.

Мистър Стигинс, насърчен от този звук, изтълкуван от него като изява на угризения на съвестта или покаяние, огледа стаята, потърка ръце, поплака, усмихна, се, поплака отново, а после се отправи с тихи стъпки към добре познатата полица в отсрещния ъгъл, взе една чаша и много спокойно сложи четири бучки захар в нея. Когато стигна до тази точка, той се огледа отново и въздъхна горестно; после се отправи все тъй безшумно към тезгяха и се върна незабавно с напълнена до половина чаша с ананасов ром, пристъпи към чайника, тананикащ весело на решетката на камината, направи си грога, разбърка го, опита го, а когато седна, отпи хубава дълга глътка от питието и поспря, за да си поеме дъх.

Мистър Уелър старши все още продължаваше по много чудноват и неубедителен начин да се прави на заспал и не промълви нито дума, докато траяха тези действия; но когато Стигинс спря, за да си поеме дъх, той връхлетя върху него и като му изтръгна чашата от ръката, плисна остатъка от сместа в лицето му, а самата чаша запокити в огъня. После здраво грабна преподобния джентълмен за яката и отведнъж го зарита с кипяща ярост, като придружаваше налагането с ботуши върху личността на мистър Стигинс с най-различни бурни проклятия, отнасящи се до неговите крайници, очи и туловище.

— Сами — викна мистър Уелър, — закрепи ми по-хубаво шапката.

Сам послушно закрепи по-здраво шапката с дългата траурна лента на бащината си глава и възрастният джентълмен, продължавайки ритането с още по-голяма ловкост от преди, повлече мистър Стигинс през пивницата, през ходника и през външната врата чак до улицата; ритането не спираше през целия път, а при всяко вдигане на ботуша силата на ударите по-скоро нарастваше, вместо да намалее.

Гледката беше прекрасна, с ободряващо въздействие: червеноносият джентълмен се гърчеше в ръцете на мистър Уелър и цялото му тяло трепереше от болка, докато ритниците се сипеха бързо един след друг; но скоро се разгърна още по-вълнуващо зрелище: мистър Уелър успя, след отчаяна борба, да натика главата на мистър Стигинс в коритото за поене на конете и го задържа тъй, докато последният едва не се задуши.