Гаснещ зрак [bg]

— И навътре — добави Датенар и кимна. — Затрудних ли те?

— Не, един момент. На плодородна почва съм и трябва само да наостря плуга. Лифтера ли беше?

— От Острова? Не. Нейното ругателство бе твърде горчиво, за да е нещо повече от мачкане на цветчета в отчаяно стисната ръка.

— Терот?

— Онова улично псе? Обиждаш самото понятие неволно самоубийство. Още един опит и ще трябва да обявя победата си.

— Все пак ехти толкова познато…

— Като празно пространство, в което няма нищо.

Пред тях южната стена на града — разрушена тук-там, смъкнала се другаде — се приближи, със сградите зад нея, тъмни като опушен камък. Портите бяха отворени и без охрана. Не се виждаше дори един страж.

— Четири години въргаляне?

— До сапуна на плочките.

— Такава иронична смърт е нормално да го направи прочут.

— Последната му творба допринесе за това.

— Цитирай ми още някой стих!

— „Твърде тъмна е тази зора! Твърде светъл е залезът! Твърде мрачен денят, твърде ярки звездите!“

— Нещастен глупак, който не вижда нищо хубаво в нищо.

— Беше самоубийствен тип, както казах. Четири години от кариерата му, през които развихри всичко, което бе в него, с разбито сърце, сляп за блудкавата си същност и всичките ѝ фалшиви изповеди… с разбито сърце ли казах? С празно сърце, твърде обсебен от парадността на отхвърлянето, за да се съсредоточи върху самия обект. Тя каза „не“ и преди дъхът ѝ да изпусне думата той се отнесе, епични видения изпълниха главата му, мъката се просна пред него като възжелана любовница. Чуй добре доброволния мъченик и виж с изтерзано око как се мята в агония… това е игра, изиграна до кървавия ѝ край, с публика най-вече въобразена.

— В очакване на бронз, предполагам. Или картина, по-широка, отколкото висока, просторна гледка…

— Край и край, с бронза също.

— Какво? Варанакса? Подиграният герой на Галан? Но той беше измислица! Фикция! Публичният шамар на Галан по ласкателите му.

— Не казвам, че не съм съгласен.

Празек изсумтя.

— Разбитото сърце на един поет се слепва за две седмици.

— От здраво нищо ценно не кърви. Така ще твърдят някои. Но точно тези са апетитите, които трябва да заобикаляме отдалече, макар и да не са възпети толкова цинично. Вместо това събуждаме любопитство към самонаправената жертва и неговото самонаранено его. Що за подтик подбужда посичането? Що за глад подканя захапката на собствената ти плът? Това е смърт, обърната навътре, пастта и раната слети в едно, като любовници.

— Варанакса — въздъхна Празек. — Заради този епичен фарс Галан беше охулен.

— Все му е едно.