Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Тя, разбира се, се разсипа и върху Шалан напада чулска пастърма. Каладин се разсмя.
Много ясно, това го развесели. Проклет човек. Колко ли беше успяла да поспи? Замига с мътните си очи и се взря в отвора на пропастта далече горе.
Не. Нямаше и най-малък проблясък светлина. Значи, два или три часа сън? Или по-скоро „сън“. Трудно беше да се определи какво е правила. Навярно би го нарекла „мятане и въртене върху каменистата земя с внезапно будене от време на време, та да видя, че лигата ми е направила локвичка“. Всъщност, това определение не се отрони от езика ѝ. За разлика от споменатата лига.
Седна и протегна схванатите си крайници. Провери дали през нощта ръкавът ѝ не се е разкопчал, или да е станало нещо също толкова смущаващо.
— Трябва ми баня — промърмори тя.
— Баня? Та ти си далеч от цивилизацията само от един ден.
Тя сбърчи нос.
— Това, че ти си свикнал на вонята на немитите мостови, не значи, че и аз трябва да се присъединя.
Каладин се подсмихна, взе парче пастърма от рамото ѝ и го метна в устата си.
— В родния ми град банята беше веднъж седмично. Мисля, че дори на тамошните светлооки ще им се види странно, че тук всички, даже простите войници, се къпят по-често.
Как смееше той да е толкова весел сутрин? Или по-точно „сутрин“. Докато Каладин не гледаше, тя го замери с още едно парче пастърма. Проклетникът го улови.
Мразя го.
— Чудовището не ни изяде, докато спяхме — рече той и пререди торбата, като остави навън само един мях вода. — Бих казал, че при тези обстоятелства това е най-голямата благословия, която можем да чакаме. Хайде, ставай. Твоята карта ми дава представа накъде да вървя. Ще можем да видим и слънцето, за да се уверим, че сме на прав път. Искаме да бием бурята, нали?
— Теб искам да набия — измърмори Шалан. — С пръчка.
— Това пък какво беше?
— Нищо — отвърна тя, стана и се помъчи да направи нещо с чорлавите си коси. В името на Бурите. Сигурно изглеждаше като поразена от гръм мастилница с червено мастило. Въздъхна. Нямаше четка, а и не личеше Каладин да ѝ дава време да си сплита косите, затова си нахлузи ботушите — носенето на едни чорапи два дни поред беше най-малкото ѝ недостойнство — и взе чантата. Каладин носеше торбата.
Шалан тръгна след него през пропастта. Стомахът ѝ се оплакваше от слабата снощна храна. Не ѝ се струваше добре да яде, затова — нека си къркори. Така му се пада, рече си тя. Каквото и да означаваше това.
Най-сетне небето почна да просветлява. От мястото на светлината разбраха, че вървят накъдето трябва. Каладин изпадна в обичайното си мълчание и бодрото му държание от сутринта се изпари. Изглеждаше погълнат от тежки мисли.
Шалан се прозя и тръгна редом с него.
— Какво си мислиш?
— Мисля си колко е хубаво да има малко тишина. Никой да не ми додява.
— Лъжец. Защо толкова се стараеш да отблъснеш хората?
— Може просто да не искам нови спорове.
— Няма и да получиш. — Шалан пак се прозина. — Прекалено рано е за спорове. Опитай. Обиди ме.
— Няма да…
— Обида! Веднага!
— По-скоро бих вървял през тези пропасти с умопобъркан убиец, отколкото с тебе. Така поне ако разговорът ми дотегне, ще мога лесно да се отърва.
— Краката ти миришат — отвърна Шалан. — Виждаш ли? Много е рано. Не е възможно да съм остроумна в този час. Значи, никакви спорове. — Тя замълча и додаде малко по-тихо. — Пък и никой убиец не би склонил да тръгне с тебе. Всеки трябва поне малко да се държи на положение.
Каладин изсумтя и устните му трепнаха.
— Внимавай — предупреди Шалан и прескочи някакъв пън. — Това беше почти усмивка. А и мога да се закълна, че по-рано сутринта ти беше весел. Добре де, умерено доволен. Все едно, ако почнеш да изпадаш в по-добро настроение, това ще наруши разнообразието на цялото пътешествие.
— Разнообразие ли?
— Да. Ако и двамата сме приятни, няма никакво изкуство. Нали разбираш, голямото изкуство е въпрос на противопоставяне. Светлини и сенки. Щастливата, усмихната и лъчезарна дама и мрачният, сърдит и зловонен мостови.
— Това… — Каладин замълча. — Зловонен?
— Могъщ портрет. Разкрива героя с вътрешните му контрасти — силен, но с намек за уязвимост, та да може зрителят да се отъждестви с него. Малкото ти затруднение може да допринесе за динамично противопоставяне.
— Как изобщо можеш да нарисуваш такова нещо? — свъси се Каладин. — Освен това, не съм зловонен.