Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— А ти пък смяташ ли, че ще ме стреснеш — свирепо отвърна тя — и ще ме накараш да се откажа от намеренията и решенията си, като ми напомняш, че сме сами тук и никой не може да ми помогне? Да стреснеш мен, когато аз съзнателно съм дошла тук сама? Ако се боях от теб, нима нямаше да те отбягвам? Ако се боях от теб, нима щях да се намирам тук посред нощ в късна доба и да ти казвам в лицето това, което възнамерявам да кажа?
— И какво, е то, прелестна немирнице? — попита той. — По-прелестна от всяка друга жена в най-доброто си настроение!
— Нищо няма да ти кажа — отвърна тя, — докато не седнеш пак на стола си… само ще ти повторя… Не се приближавай до мен! Ни крачка! Казвам ти, ако се приближиш, бог ми е свидетел, че ще те убия.
— Да не ме бъркаш със съпруга си? — с ехидна усмивка отвърна той.
Без да го удостои с отговор, тя протегна ръка и посочи стола. Той прехапа устни, намръщи се, изсмя се и седна, без да съумее да скрие своето изумление, неувереност и раздразнение. Като гризеше нервно ноктите си, той я поглеждаше изкосо, разстроен и смутен, макар и да си придаваше вид, че капризите й го забавляват.
Тя остави ножа на масата и като притисна ръка до гърдите си, рече:
— Това, което се намира на масата, съвсем не е любовна играчка. Само ако ме докоснеш, ще го забия в теб — сега вече не се съмняваш в това — с по-голяма готовност, отколкото в което и да е друго живо същество.
Той се опита да се изсмее весело и я помоли по-бързо да свършва с комедиите си, защото вечерята щяла да изстине. Обаче крадешком я наблюдаваше с намръщен и яден поглед и веднъж със сподавено проклятие тупна с крак по пода.
— Колко пъти — заговори Едит, като вторачи мрачен поглед в него — със свойствената си наглост и подлост ти си ми нанасял оскърбления и си ме унижавал? Колко пъти с угоднически тон, с насмешливи думи и погледи си ми натяквал за моя позор при ухажването и женитбата ми? Колко пъти си ми човъркал раната и си засягал най-съкровеното — моята любов към това мило, пренебрегнато момиче? Колко пъти си раздухвал огъня, на който се печах в продължение на две години, и когато този огън стана за мен нетърпим, ти ме тласна към отчаяно отмъщение?
— Не се съмнявам, мадам — отвърна той, — че си водила сметка за всичко и тази сметка е съвсем точна. Хайде, Едит. Твоят съпруг, клетият нещастник, напълно заслужава това…
— А какво ще кажеш — рече тя, като го изгледа с високомерно презрение и отвращение и той се сви от този поглед, макар че се опитваше да си придава наперен вид, — ако всички причини за моята ненавист към него биха могли да се разсеят като дим и на тяхно място би останала едва ли не една-единствена — това, че той е избрал теб за свой съветник и любимец?
— По тази ли причина избяга с мен? — предизвикателно я попита той.
— Да, и по тази причина ние стоим лице в лице за последен път. Клетнико! Тази вечер се срещнахме и тази вечер ще се разделим. Затова, след като кажа всичко, аз няма да остана ни миг повече.
Той злобно се извърна към нея и се вкопчи в масата, но не се изправи, не й отговори нищо и не я заплаши.
— Аз съм жена — заговори тя, изправена непоколебимо пред него, — която още от детските си години е била позорена и ожесточавана. Аз бях предлагана и отхвърляна, излагана на показ и оценявана, докато дълбоко в душата си не изпитах погнуса към всичко. Всички мои способности и дарби, които биха могли да бъдат за мен източник на удоволствие, бяха излагани на търг и изтъквани, за да ми се вдигне цената, сякаш уличен глашатай ги провъзгласяваше на всеослушание. Моите бедни, но горди приятели гледаха на това с одобрение и в душата ми умряха всякакви чувства към тях. Сред тях нямаше нито един, към когото да можех да изпитвам дори това, което съм в състояние да изпитвам към домашното кученце. Аз съм съвсем самичка на този свят и не забравям колко бездушен е бил светът към мен и каква бездушна частица от него представлявам самата аз. Ти знаеше това, както знаеше, че ми е безразлично какво мисли за мен обществото.
— Да, допусках го — отвърна той.
— И ти залагаше на това — рече тя — и ме преследваше. Аз стигнах дотам, че не бях в състояние да оказвам каквато и да е друга съпротива освен безразличие към хората, ежедневно моделиращи ме и докарали ме до безразличие. Съзнавайки, че моята женитба поне ще им попречи да търгуват с мен, аз позволих да бъда позорно продадена на търг подобно робиня с оглавник на шията. Ти знаеше това.
— Да — отвърна той и оголи зъби. — Знаех това.