Зовът на барабана [bg]

— Черното е за смърт; затворниците, които ще бъдат убити, винаги се боядисват така — каза момичето, извило леко вежда. — Ти знаеше ли това, когато си срещнала мъжа в планината?

Поклатих глава. Опалът се бе стоплил в дланта ми, хлъзгав от пот.

Измъчвали го известно време; забивали в голото му тяло заострени пръчки, после горещи въглени, за да се вдигнат мехури и да се пукнат, а кожата му да увисне на парцали. Той издържал това, без да извика, и това им харесало. Той още изглеждал силен, затова го оставили една нощ вързан за кола.

— На сутринта го нямаше. — Лицето на старата жена бе непроницаемо. Не можеше да се разбере дали е била доволна, облекчена или притеснена от бягството му.

— Казах, че не бива да го търсят, но брат ми каза, че той ще се върне, ако не го довършим.

Затова от селото тръгнала група воини по следите на Зъб на видра. Той бил окървавен и не било трудно да го проследят.

— Търсили го на юг. От време на време им се струвало, че ще го заловят, но той беше силен. Избягал. Четири дни го следвали и накрая го хванали в една гора от тополи, голи в снега, с побелели като кости клони.

Тя видя въпроса в очите ми и кимна.

— Моят брат военачалникът беше там. Той ми разказа после.

— Бил сам и невъоръжен. Нямал никакъв шанс и го знаел. Но все пак се изправил пред тях и говорил. Дори след като един от мъжете го ударил по устата с тоягата си, той говорил през кръвта, изплювал думите заедно със счупените си зъби.

— Той беше смел мъж — каза тя замислено. — Не се молил. Казал им същото, което казваше и преди, но брат ми рече, че този път било различно. Преди бил горещ като огън; а умиращ бил студен като сняг — и защото били така студени, думите му ги ужасили.

— Дори когато непознатият лежал мъртъв в снега, думите му като че ли продължавали да кънтят в ушите на воините. Легнали да спят, но гласът му продължил да говори в сънищата им: Ще бъдете забравени. Ирокезките народи вече няма да ги има. Никой няма да разказва вашите истории. Всичко, което сте и което сте били, ще бъде изгубено.

— Тръгнали към дома, но гласът му ги следвал. Нощем не можели да спят от ужасните думи в ушите си. Денем чували викове и шепот от дърветата по пътя. Някои казали, че това е само грачене на гарвани, но други го чували съвсем ясно.

— Накрая брат ми казал, че е ясно, че мъжът е магьосник.

Старицата ме погледна остро. Je suis une sorciere — бях казала аз. Преглътнах, а ръката ми посегна към амулета на врата ми.

— Трябвало да се отреже главата му и тогава вече щял да замълчи. Затова се върнали и отрязали главата му, вързали я сред клоните на един смърч. Гарваните изкълвали очите му, но главата още говорела.