Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Той не спеше и не ядеше. Цял ден и цяла нощ и на следващия ден, все говореше, обикаляше селото, спираше пред вратите на къщите и говореше, докато хората вътре не го прогонят. И тогава си тръгна. Но се върна отново. И отново. Отиваше си, криеше се в гората, после се връщаше при огньовете нощем, слаб и гладен, с блеснали като на лисица очи, и не спираше да говори. Гласът му изпълваше селото нощем и никой не можеше да спи. Започнахме да осъзнаваме, че у него се е вселил зъл дух; вероятно Ататархо, от чиято глава Хиауатха къса змии; вероятно змиите бяха влезли в този човек, за да си търсят дом. Накрая брат ми, военачалникът, каза, че това трябва да спре; той трябва да си тръгне или ще го убием.
Теуактенионх замълча. Пръстите ѝ, които не бяха спирали да галят вампума, сякаш извличаше сила от него, за да разкаже историята си, застинаха.
— Той беше чужденец — каза тя тихо. — Но не го знаеше. Мисля, че така и не го разбра.
В другия край на къщата гуляят набираше скорост; всички мъже се смееха, клатеха се напред-назад развеселени. Чувах гласа на Емили, по-висок, смееше се с тях. Теуактенионх погледна натам и се смръщи леко.
Сякаш мишки пробягваха бързо надолу-нагоре по гръбнака ми. Непознат. Индианец, по лице и по говор; но речта му била малко по-различна. Индианец — със сребърни пломби на зъбите. Не, той не е разбирал. Мислел е, че те са неговият народ. И като знаел какво бъдеще ги чака, бе дошъл, за да се опита да ги спаси. Как би повярвал, че искат да му навредят?
Но те наистина го искали. Съблекли го, каза Теуактенионх със застинало изражение. Вързали го на кол в средата на селото и боядисали лицето му с мастило от сажди и шикалки.
— Черното е за смърт; затворниците, които ще бъдат убити, винаги се боядисват така — каза момичето, извило леко вежда. — Ти знаеше ли това, когато си срещнала мъжа в планината?
Поклатих глава. Опалът се бе стоплил в дланта ми, хлъзгав от пот.
Измъчвали го известно време; забивали в голото му тяло заострени пръчки, после горещи въглени, за да се вдигнат мехури и да се пукнат, а кожата му да увисне на парцали. Той издържал това, без да извика, и това им харесало. Той още изглеждал силен, затова го оставили една нощ вързан за кола.
— На сутринта го нямаше. — Лицето на старата жена бе непроницаемо. Не можеше да се разбере дали е била доволна, облекчена или притеснена от бягството му.
— Казах, че не бива да го търсят, но брат ми каза, че той ще се върне, ако не го довършим.
Затова от селото тръгнала група воини по следите на Зъб на видра. Той бил окървавен и не било трудно да го проследят.
— Търсили го на юг. От време на време им се струвало, че ще го заловят, но той беше силен. Избягал. Четири дни го следвали и накрая го хванали в една гора от тополи, голи в снега, с побелели като кости клони.
Тя видя въпроса в очите ми и кимна.
— Моят брат военачалникът беше там. Той ми разказа после.
— Бил сам и невъоръжен. Нямал никакъв шанс и го знаел. Но все пак се изправил пред тях и говорил. Дори след като един от мъжете го ударил по устата с тоягата си, той говорил през кръвта, изплювал думите заедно със счупените си зъби.
— Той беше смел мъж — каза тя замислено. — Не се молил. Казал им същото, което казваше и преди, но брат ми рече, че този път било различно. Преди бил горещ като огън; а умиращ бил студен като сняг — и защото били така студени, думите му ги ужасили.
— Дори когато непознатият лежал мъртъв в снега, думите му като че ли продължавали да кънтят в ушите на воините. Легнали да спят, но гласът му продължил да говори в сънищата им: Ще бъдете забравени. Ирокезките народи вече няма да ги има. Никой няма да разказва вашите истории. Всичко, което сте и което сте били, ще бъде изгубено.
— Тръгнали към дома, но гласът му ги следвал. Нощем не можели да спят от ужасните думи в ушите си. Денем чували викове и шепот от дърветата по пътя. Някои казали, че това е само грачене на гарвани, но други го чували съвсем ясно.
— Накрая брат ми казал, че е ясно, че мъжът е магьосник.
Старицата ме погледна остро. Je suis une sorciere — бях казала аз. Преглътнах, а ръката ми посегна към амулета на врата ми.
— Трябвало да се отреже главата му и тогава вече щял да замълчи. Затова се върнали и отрязали главата му, вързали я сред клоните на един смърч. Гарваните изкълвали очите му, но главата още говорела.