Зовът на барабана [bg]

— Негов е — каза тя. — Наричал го своя tika-ba.

Погледнах към преводачката, но тя поклати глава.

— Tika-ba — повтори, произнасяйки го ясно. — Не е ли английска дума?

Поклатих глава.

Старицата се отдръпна на кожите си и ме загледа замислено. Очите ѝ спряха на амулета на шията ми.

— Защо е говорил с теб? Защо ти е дал това? — Тя кимна към ръката ми и пръстите ми се свиха около камъка.

— Не знам — казах… но ме беше хванала неподготвена; нямах време да овладея изражението си.

Тя се втренчи в мен. Знаеше, че лъжа — и все пак не можех да ѝ кажа истината, нали? Да ѝ кажа какъв е бил всъщност Зъб на видра… каквото и да е истинското му име. Още по-малко можех да ѝ кажа, че пророчествата му са истина.

— Мисля, че може да е бил част от моето… семейство — казах накрая, като мислех за онова, което Полиан ми бе казала за призраците на предците. Не се знаеше откъде — или откога — е дошъл; можеше да е и предтеча, и наследник. Ако не на мен, то на някой като мен.

Теуактенионх седна с изправен гръб и ме погледна изумена. Постепенно се отпусна и кимна.

— Той те е изпратил при мен, за да чуеш това. Той сгреши — обяви тя уверено. — Брат ми каза, че не трябва да говорим за него; трябва да го забравим. Но човек не се забравя, докато под небето са останали двама души. Един да разкаже историята; и друг — за да я чуе.

Тя посегна и докосна ръката ми, като внимаваше да не докосва камъка. Влагата в черните ѝ очи може и да беше от тютюневия дим.

— Аз съм единият. Ти си другият. Той не е забравен.

Тя посочи към момичето, което се изправи тихо и ни донесе храна и напитки.

Когато най-сетне станах, за да се върна в къщата, в която бяхме настанени, погледнах към пиршеството. Земята бе осеяна с хъркащи мъже, а бурето лежеше празно настрани. Две копия се беше изпънал по гръб с блажена усмивка на сбръчканото си лице. Момичето, Иън и Джейми ги нямаше.

Джейми беше отвън и ме чакаше. Дъхът му се издигаше на бяло облаче в нощния въздух, а наметалото му миришеше на уиски и тютюн.

— Май си се забавлявал — казах аз и го хванах за ръката. — Постигнахте ли напредък?

— Така мисля. — Тръгнахме през голямата централна поляна към къщата, където бяхме настанени. — Мина добре. Иън беше прав, Бог да го благослови; сега, като видяха, че пиршеството не донесе вреда, сигурно ще са по-благоразположени към сделката.

Погледнах към къщите с облаците дим над тях и сиянието на огъня от дупките и вратите. Дали Роджър бе в някоя от тях? Преброих ги автоматично, както правех всеки ден — седем месеца. Земята вече се разледяваше; ако изминехме част от пътя по реката, вероятно щяхме да успеем за месец — най-много шест седмици. Да, ако тръгнехме скоро, щяхме да пристигнем навреме.

— А ти, сасенак? Като че ли си поговори добре със старата дама. Тя знае ли нещо за онзи камък?

— Да. Да влезем вътре и ще ти разкажа.