Робът ме заведе в дом, по-хубав от който не бях виждал. Когато влязох, девойката седеше. От пръв поглед умът ми се заслепи от хубостта й, тя бе тъй прелестна, стройна и кръшна, сякаш за нея поетът бе написал:
Тя рече: „Да!“-и в мене загоря страстта
и блесна път сияещ в крилото на нощта…
"Дали дошъл си само със мен да поприказваш,
или решил си твърдо из мене да пошаваш?"
Погали с длан лицето, изпусна стон въздишка,
то беше стон на жалещ, тъгуващ, страстно искащ,
в устата бели зъби подсилват прелест чудна…
Аз втурнах се към нея с наточен зъб безумно!
О, вярващи! Щом този зъб страшен се наточи,
не го възпира нищо, направо се насочва,
разкъсва тънки дрехи, открива нежна плът,
през всякакви прегради сам си пробива път,
и копчета политат, и огърлици падат!…
„Ела!“ — „Аз идвам, мила, от призива ти грабнат!“
Гърдите й придърпвам и нежно ги лаская,
бедрата й надигам — и пак не стигам края!
Повтарям и потретвам… Простенва тя: „Това е!“
Поемам дъх, отдъхвам, шептя без глас: „Така е!“…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на момъка от Оман:
* * *
Или както е казал още един поет:
Тя зъл езичник бързо ще застави
да я направи бог — и идолите си да изостави!
Ако се гмурне в морските води солени
от сладостта й те ще станат сладки и безвредни!
От запад мерне ли се пред отшелник —
към запад ще се моли той през празник-делник!
А колко хубаво е рекъл един друг:
Щом хвърлих поглед — и загубих свян,
потънал на чертите в красотата!
Обикнах я — и днес за моя грях
единствено у нея е вината!
Поздравих я, а тя ми отговори:
— Добре си дошъл!
Хвана ме за ръка, сложи ме да седна до нея, аз глупаво се разплаках избликналата страст и произнесох следния куплет:
Обичам нощите и радвам се на тях —
съдба незрима в тях ме топли с ласки,
а мразя дните — в ярка светлина
показват те, че всичко е осъдено на залез…
Тя започна нежно да ме ласкае, аз тънех в морето на сладостта и се боях, че след тази бликнала страст скоро ще настъпи и болката от раздялата. Тогава произнесох следния куплет:
Щом я срещнах — от този миг зърнах раздялата…
Като кръв от драконова шия прерязана
сълзи тешаха… Аз ги избърсах о тялото
нежно — и капчици кръв го полазиха…
Тя нареди да донесат за ядене. Сложиха пред нас трапеза с ястия, плодове, сладки, благовония и вино, достойно за царе. Ядохме, вдигнахме чашите, обливаха ни аромати, каквито само царете душат. Една неволница донесе торба от коприна ибришим, тя извади от нея уд, положи го на скута си, придърпа струните и изпя този куплет:
Пий вино само ако е налято от сърничка —
да шепне нежно, та да отговаряш!
Че виното горчиво е за всеки пиещ,
ако от нежна буза цвят не го попари…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на момъка от Оман:
* * *
След тази песен, о, емир на правоверните, реших и останах при нея. Стоях, докато ми се свършиха парите. Седях си веднъж и ми дойде на ум, че все пак ще се разделим. Тогава сълзите потекоха като река по бузите ми.
— Защо плачеш? — запита тя.
— Господарке! — отговорих. — Откакто съм при тебе, баща ти ми взема по петстотин динара на вечер. Нямам вече никакви пари. Прав е бил поетът, като е казал:
Без пари в родина си в чужбина,
а с парите и в чужбина си в родина!
— Слушай, Абул Хасан! — рече ми тя. — Баща ми има навик — дойде ли тук търговец и остане в края на краищата без пари, той му дава подслон за три дни, а после го изгонва и той никога повече не се връща! Ти скрий тайната си! Аз ще скроя такава хитрост, че да сме заедно, докато е пожелал Аллах! Ти пося в сърцето ми велика обич! Всички пари на баща ми са ми подръка, той дори не знае колко са! Всеки ден ще ти давам кесия с петстотин динара, ти ще я даваш на баща ми и ще му казваш: „Ще ти давам парите само ден за ден!“ Онова, което му платиш, той ще го дава на мене, а пък аз пак ще го давам на тебе!
