Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Мадам само се бе отдръпнала и потреперала. Преди още горните думи да бъдат изречени, тя вече стоеше, подпряла се с ръка върху кадифената облегалка на едно голямо кресло. Тя се бе изправила в цял ръст, а лицето й бе неподвижно.
Франсоа изтича оттатък до „Златната глава“ да донесе вечерята. В такива случаи той лети като ангел или като птица. Багажът на мосю е поставен в стаята му. Всичко е приготвено. Вечерята ще бъде донесена всеки момент.
Тези думи, изречени от плешивия лакей, бяха придружени от много поклони и усмивки и не след дълго вечерята се появи.
Топлите ястия бяха донесени върху спиртник, студените закуски вече бяха сервирани, а допълнителните прибори стояха на бюфета. Мосю бе доволен от сервирането.
Допадаше му и това, че масата бе малка. Те можели да оставят спиртника на земята и да си отидат. Той собственоръчно щял да поднесе ястията.
— Пардон! — вежливо възкликна плешивият. — Това е немислимо!
Мосю обаче бе на друго мнение. Тази вечер той повече не се нуждаел от обслужване.
— Но мадам… — заговори плешивият.
— Мадам — прекъсна го мосю — си има своя прислужница. Това е достатъчно.
— Хиляди извинения! Не! Мадам няма своя прислужница.
— Пристигнах тук сама! — заяви Едит. — Сама реших така да постъпя. Свикнала съм да пътувам. Не се нуждая от обслужване. Не е нужно да ми изпращат никого.
И така, мосю, настоявайки на първото си немислимо предложение, придружи двамата лакеи до външната врата и я заключи след тях. На излизане плешивият се обърна, за да се поклони, и забеляза, че мадам все така стои права, подпряла се с ръка върху кадифената облегалка на голямото кресло, и лицето й е напълно безучастно към мосю, макар че е обърнато към него.
Когато Каркър заключваше вратата, звукът от ключалката премина през всички междинни помещения и приглушен и притъпен, достигна до последната стая. Точно в този миг часовникът на катедралата удари полунощ и двата звука се сляха в ушите на Едит. Тя усети как Каркър се спря, сякаш също се ослушва, а после се отправи към нея, оставяйки след себе си дълга паяжина от стъпки в тишината и затваряйки всички врати подред. Ръката й за миг се откъсна от кадифената облегалка и се протегна към масата, за да постави един нож наблизо.
— Колко странно, че си дошла дотук сама, любов моя! — каза той при влизането си.
— Какво? — отвърна тя.
Тя изрече това с такъв остър тон, така гневно извърна глава, така враждебно го погледна и така мрачно се навъси, че той се закова на място, с лампа в ръка, вторачен в нея, сякаш бе загубил способността да се движи.
— Казах — най-сетне заговори той, остави лампата и се засмя с най-любезната си усмивка, — колко странно е, че си дошла дотук сама, любов моя! Несъмнено това е било излишна предпазливост, която е могла да предизвика беда. Трябваше да си наемеш прислужница в Хавър или Руан и си имала твърде много време за тази цел, но ти си най-капризната и претенциозна жена, тъй като си най-красивата.
Тя му хвърли странен поглед, но продължи да стои, опряла ръка върху облегалката на креслото, без да промълви ни дума.
— Никога досега не си била толкова красива — продължи Каркър — както тази вечер. В действителност ти си по-красива от образа, който носех в сърцето си по време на това жестоко изпитание и който съзерцавах денонощно.
Ни дума, ни поглед. Очите й се скриваха от спуснатите клепачи, но главата й бе вдигната.
— Сурови и жестоки бяха условията на изпитанието! — с усмивка рече Каркър. — Те обаче всички са изпълнени и останаха в миналото, а настоящето е още по-чудесно и безопасно именно поради тях. Ние ще потърсим убежище в Сицилия. В това най-тихо и спокойно кътче на земята, скъпа моя, ще намерим възнаграждение за предишното си робство.
Той весело пристъпи към нея, но в миг тя грабна ножа от масата и направи крачка назад.
— Не мърдай! — рече тя. — Или ще те убия.
Тази внезапна промяна, надигналата се ярост и дълбоко отвращение, проблясващи в очите й и изписали се върху лицето й, го накараха да се спре, сякаш огън бе избухнал пред него.
— Не мърдай! — повтори тя. — Не се приближавай до мен, ако ти е скъп животът.
Те се изгледаха един друг. Върху неговото лице се четяха гняв и изумление, но той ги потисна и шеговито рече:
— Хайде, хайде! Ние сме съвсем сами и никой не може да ни види и чуе. Смяташ ли, че ще ме стреснеш с тези прояви на притворна добродетелност?