Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Покрий светлината! — прошепна Шалан.
Каладин ѝ се намръщи, но я послуша.
— Не можем да почиваме дълго — също прошепна той.
— Тихо.
Мракът беше пълен, с изключение на мъждивата светлинка, която се процеждаше между каладиновите пръсти. Дращенето като че идеше точно над тях. Бурята да го отнесе! Можеше ли да се бие с такова чудовище? Без Светлина на Бурята? Той отчаяно опита да вдъхна Светлина от сферите, които държеше в дланта си.
Никаква Светлина. А и не беше виждал Сил след падането. Дращенето продължи. Каладин се подготви да бяга, но…
Звуците сякаш не приближаваха повече. Каладин се замисли. Трупът, който прескочи — беше на някой от падналите в днешното сражение. Шалан ги бе довела обратно на мястото, откъдето тръгнаха.
И… при храна за чудовището.
Каладин чакаше напрегнато и слушаше как сърцето блъска в гърдите му. Драскането отекваше в пропастта. Странно, но някаква светлина проблесна в коридора зад тях. Какво ли беше това?
— Стой тук — тихо рече Шалан.
После, колкото и да не беше за вярване, тя тръгна към звуците. Каладин несръчно държеше сферите в една ръка, а другата протегна и я сграбчи.
Тя се обърна и сведе поглед. Без да иска, Каладин я бе уловил за скритата ръка. Тутакси я пусна.
— Трябва да го видя — прошепна Шалан. — Толкова сме близо.
— Да не си луда?
— Май да.
И продължи към звяра.
Каладин се двоумеше и я ругаеше безгласно. Най-сетне остави копието и пусна торбата и чантата върху сферите, та да приглушат светлината. Тръгна след нея. Какво друго можеше да стори? Да обяснява на Адолин? Да, князче. Оставих Вашата годеница да се размотава сама в тъмнината и чудовището да я изяде. Не, не отидох с нея. Да, аз съм страхливец.
А напред имаше светлина. И светлината разкриваше Шалан — поне силуета ѝ — приклекнала до завоя в пропастта, тя надничаше оттатък. Каладин отиде при нея, сниши се и надзърна.
Там беше.
Звярът изпълваше пропастта. Беше дълъг и тънък, а не закръглен или масивен като някои по-дребни кремлинги. Извит и лъскав, със стреловидна муцуна и остри мандибули.
И сбъркан. Сбъркан по някакъв труден за описване начин. Нали грамадните животни трябваше да са тромави и кротки като чулите. А този огромен звяр се движеше с лекота, краката му стъпваха на стените на пропастта и се държаха там, та туловището едва докосваше земята. Изяде трупа на войника — стисна го с по-малките щипци близо до устата си, после страховито отхапа и откъсна половината.
Лицето му беше като от кошмар. Зло, силно, почти разумно.
— Тези духчета — прошепна едва доловимо Шалан. — Виждала съм ги…
Духчетата танцуваха около звяра. Те бяха източникът на светлината. Приличаха на светещи стрелички и наобикаляха чудовището на ята, но от време на време някое се отделяше и изчезваше като малко валмо дим във въздуха.
— Небесните змиорки — додаде Шалан. — Те следват и небесните змиорки. Пропастното чудовище харесва труповете. Възможно ли е поначало родът му да е мършояден? Не, щипците изглеждат предназначени за трошене на черупки. Подозирам, че бихме се натъкнали на стада диви чули близо до естествените местообитания на чудовищата. Но те идват в Пустите равнини да правят какавиди, а тук храната е оскъдна и затова нападат хората. Защо това чудовище е останало, след като е направило какавидата?
Пропастното чудовище привърши храненето. Каладин хвана Шалан за рамото и тя с видима неохота му позволи да я отмъкне.
Върнаха се при вещите си, взеха ги и възможно най-тихо се оттеглиха по-дълбоко в тъмнината.
Вървяха с часове. Посоката бе напълно различна от досегашната. Шалан пак позволи на Каладин да води, но направи всичко по силите си да следи пропастите. Нужно ѝ беше да ги нарисува, за да е по-сигурна.
Образите на пропастното чудовище се тълпяха в ума ѝ. Какво величествено животно! Пръстите направо я сърбяха да го нарисува по Спомена, който взе. Краката бяха по-големи, отколкото тя си представяше; не като на ног, с неговите тънки прешленести крачка, поддържащи дебелото му тяло. Този звяр излъчваше мощ. Като белогръба, само че огромен и още по-странен.
Вече бяха далеч от него. Надяваха се това да означава, че са в безопасност. Нощта дотежаваше на Шалан, защото бе станала рано за експедицията.
Тайно провери сферите в кесията. Изчерпила бе всички по време на падането. Благословен да е Всемогъщият за Светлината — трябваше да напише благодарствен глиф. Без силата и издръжливостта, получени от Светлината, никога нямаше да настигне дългокракия Каладин.