Гаснещ зрак [bg]

Това привлече вниманието на Аномандър.

— Говорил ли си с него? Имаше трагедии, които трябва да споделя с него, за които съм отговорен…

— Братко — каза сдържано Силхас, — Драконъс се готви да бяга.

Болка и объркване помрачиха лицето на лорд Аномандър. И — прошепна глух глас в главата на Вренек — разочарование.

— Айвис и неговата част са на твое разположение — каза Силхас. — Може би, братко, Айвис трябва да дойде с нас до Тарнс?

Аномандър кимна.

— Това би го зарадвало.

— Позволи ми да доставя поканата — каза Силхас, срита коня си и подмина Аномандър, а след това и Вренек, който вече се движеше малко пред Сина на Тъмата.

— Милорд, трябва да отида до Цитаделата.

— Нима?

— Да говоря с някого.

Аномандър каза:

— Действай в мое име, а на портата на двореца предай вестта, че тръгвам с моя брат за Тарнс и в зависимост от търпението на Урусандер мога да се върна или да не се върна в Цитаделата преди битката. — Изгледа Вренек за миг, а после свали тънка сребърна торква от лявата си ръка. — Това носи моя знак, но и то би могло да се окаже съмнителна подкрепа — градът е претъпкан с хора и настроенията са неясни. Крий подаръка ми, Вренек, докато вървиш по улиците.

Вренек посегна да вземе торквата.

— Не би ли предпочел да изчакаш заложницата Сандалат и другите? — попита Аномандър.

— Не, сър. Искам да ида веднага.

— Завиждам ти за остротата на зрението — толкова ясно око, толкова остър поглед.

Вренек погледна към призраците, струпани по насипа, а после отново назад, където Айвис бе устроил лагера, и там видя много други призраци, много колкото дърветата в гората, дори може би повече.

— Милорд — отвърна той. — Не винаги виждам това, което желая. Понякога изобщо не разбирам това, което виждам.

— Оставил си детството зад гърба си значи. Ако неволно заскърбиш за него в бъдещите години, спомни си този ден.

„Да, все едно дали искам, или не.“

— Благодаря ви, милорд, че спасихте живота ми. Когато приключа в Цитаделата, също ще дойда в Тарнс, с копието ми, и ще се бия до вас.

Клетвата му би трябвало да зарадва лорда, и все пак лицето на Аномандър се сгърчи в обещание за скръб вместо за слава. Вренек изправи рамене.

— Вие имате своето възмездие, милорд, а аз имам своето.

— В такъв случай — каза мъжът, — как е възможно да ти откажа? Е, до тогава, Вренек.

Вренек кимна, поклони се, а после сложи копието си на рамото си и тръгна по каменния път, водещ към Карканас.

Призраците го гледаха, но като всички събрани духове и богове, също останаха безмълвни.

„Може би точно това е смъртта. Мястото, където се озоваваш, когато не е останало нищо за казване.“