Гаснещ зрак [bg]

— Тя вече ходи — отвърна му. — В светове, невиждани от теб. Светове, които не можеш дори да си представиш. Духът ѝ проучва нощта, мястото на всички краища, мястото на мигове от прераждането. Ходи в света, който съществува преди да е вдишан първият дъх, и този, който иде, когато излезе сетният дъх. Те са един и същ свят. Знаеше ли това? Един-единствен свят.

Вренек най-сетне погледна към града. Видя ниската стена и тълпите по нея. Видя широката улица, която ги очакваше, високата двойна порта с врати от черно дърво, които бяха широко отворени. Видя повече хора, отколкото би помислил, че може да съществуват, и всички бяха с лица към него. „Те виждат лорд Аномандър. Чудят се на колебанието му.

Но сега идва белокожият брат с очите от кръв… това трябва да е той. Изглежда… ужасяващо.“

Взе копието си и малкия си вързоп с вещи от един от страничните сандъци на каретата и тръгна напред. Искаше да е достатъчно близо, за да чуе как братята ще се поздравят. Искаше да научи кога ще започне битката, за да може да се подготви за нея. Видя приближаващия се капитан Айвис.

— Сър? Кога влизаме в града? Трябва да отида в Цитаделата и да говоря с Орфантал. Важно е.

Разсеян, Айвис го подмина, но после подхвърли през рамо:

— Утре може би.

Вренек зяпна след него и чак сега видя, че Домашните мечове вдигат лагер.

„Не, не мога да чакам толкова дълго. Трябва да говоря с Орфантал преди майка му. Трябва да обясня някои неща.“

Продължи напред и стигна до лорд Аномандър тъкмо когато Силхас Руин и още един мъж с него спряха конете си.

Отстрани Грип Галас се обърна към Пелк и Вренек го чу как казва:

— Лейди Хиш Тула е в града. Намери я, Пелк…

— Ей сега — отвърна Пелк, без да откъсва очи от мъжа до Силхас Руин, и Вренек видя, че той също не откъсва очи от нея.

Щом Пелк тръгна напред, мъжът слезе от коня и миг по-късно се бяха прегърнали.

Всичко това стана преди някой от двамата братя да е проговорил и сега двамата лордове гледаха смълчани и може би стъписани, докато Пелк и мъжът се прегръщаха.

Вренек видя как мъжът затвори очи и как устните му се раздвижиха, докато ѝ шепнеше, а тя го притискаше още по-силно до себе си.

Силхас Руин наруши мълчанието.

— Братко, намери ли Андарист?

— Зарязах това, Силхас — отвърна Аномандър. — Мечът на бедрото ми пази името си, изкован в зноя на моя гняв. И все пак, ако си бях представил сдържащата ръка на Майка, можеше да нарека Възмездие камата си. От всички хиляди сцени в гмежта от възможности, която ни очаква, не бих се посвенил да ударя от тъмното и сянката. Един удар между плешките вече не изглежда толкова глупаво.

Думите на Аномандър накараха всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят, да се обърнат. Щом Пелк и Келарас се разделиха, Пелк се отдръпна, а после кимна на Грип Галас и тръгна към градските порти. Вренек се загледа след нея с болка в гърдите. „Джиния ме отпрати заради всичките пречупени неща в нея. Но един ден ще се върна при нея и любовта ми ще оправи всичко пречупено и в двама ни. Дори конюшните, които се подпалиха, а точно в този ден започнаха всички ужасни неща. Милейди каза, че аз съм виновен. Може би беше права. Може би вината е моя в края на краищата. Не мога да си спомня. Възможно ли е аз да съм убил всички онези коне? Трябва да оправя тази рана — защото все още боли. Дали аз бях този, който го направи, и дали не беше Сандалат, която срещна своя мъж там, и фенерът, който бяха запалили, за да могат да се виждат, докато се напиваха с виното, което той бе донесъл. Дали не беше това в края на краищата, но аз, шпионирах ги и гледах какво правеха, когато събраха бедрата си и се движеха все едно, че танцуваха на сламата, а конете се въртяха и пръхтяха и светлината на фенера беше стабилна, но стръковете слама бяха избутани към фенера от стъпалата им към горещия блясък. Трябваше това да видя, вместо да гледам тях.