Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Тя въздъхна, пръстите ѝ се свиха около лилавите черупки от миди.
— Винаги за война. Не срещу ядящите жаби от съседното село или с онези, които ядяха лайна от лос. Не, ние трябваше да вдигнем томахавките си срещу O’seronni. Да ги избием всичките, така казваше, от старците до децата, от Линията на съглашението до голямата вода. Да отидем при каюга, да изпратим хора при сенека, за да се вдигне Ирокезкият съюз като един. Да го направим, преди да е станало късно.
Слабото ѝ рамо се сви.
— „Твърде късно за какво? — питаха мъжете. — И защо да вдигаме война без причина?“ „Защото те ни примамват с метала си — казваше той. — Приближават ни към тях с надеждата за ножове и пушки и ни разрушават заради грънци. Върнете се, братя! Изоставихте порядки, които са от незапомнени времена. Върнете се, или вече няма да ви има. Вашите приказки ще бъдат забравени. Избийте ги сега или те ще ви изядат.“
— И брат ми — той беше сачем тогава, а другият ми брат беше военачалник — казаха, че това са глупости. Да ни унищожат със сечива? Да ни изядат? Белите не ядат сърцата на враговете си дори в битка.
— Младите обаче слушаха; те слушаха всеки с по-силен глас. Старите гледаха с присвити очи непознатия и мълчаха.
— Той знаеше — каза тя и старицата кимна, заговори толкова бързо, че на внучка ѝ беше трудно да превежда. — Той знаеше какво ще стане — че британците и французите ще се бият помежду си и ще търсят помощта ни едни срещу други. Каза, че тогава трябва да нападнем; докато се бият взаимно, трябва да се вдигнем срещу тях и да ги прогоним.
— Тауинеонауира — Зъб на видра — така бе името му — ми каза: „Живейте сега. Вие познавате миналото, но не виждате в бъдещето. Вашите мъже казват: «Не ни трябва нищо този сезон» и затова няма да действат. Жените ви си мислят, че е по-лесно да се готви в метално котле, отколкото да правят глинени. Вие не виждате какво ще стане заради мързела и алчността си.“
— „Не е вярно — казах му аз. — Не сме мързеливи. Ние щавим кожи, сушим месо и царевица, правим масло от слънчоглед и го слагаме в делви; приготвяме се за следващия сезон… винаги. Ако не го правехме, щяхме да умрем. И какво общо имат с това гърнетата и котлетата?“ Той се засмя, но очите му бяха тъжни. С мен невинаги беше яростен. — Очите на младата жена се плъзнаха към баба ѝ, после ги извърна отново към скута си.
— „Женски ум — каза той и поклати глава. — Вие мислите само какво да се яде и какво да се облече. Но това няма значение. Мъжете не могат да мислят за такива неща.“
— „Как може да си Hodeenosaunee и да мислиш така? — попитах аз. — Откъде се взе, щом не те е грижа какво мислят жените?“ Той поклати глава и каза: „Не виждате достатъчно далече“. Аз го попитах колко далече вижда той тогава, и не ми отговори.
Аз знаех отговора на това и кожата ми настръхна въпреки огъня. Знаех много добре колко далече е виждал — и колко опасна е гледката от точно онази пукнатина.
— Но нямаше смисъл да говоря — продължи старицата, — не слушаше и братята ми. Зъб на видра ставаше все по-гневен. Един ден излезе и затанцува танца на войната. Беше се оцветил — ръцете и краката му бяха боядисани в червено — и пееше и крещеше из селото. Всички излязоха да го гледат, да видят кой ще го последва. А когато той заби томахавката си в дървото на войната и извика, че отива да вземе коне и плячка от шауни, няколко младежи го последваха.
— Нямаше ги от изгрев до залез на луната и се върнаха с коне и скалпове. Бели скалпове и братята ми се разгневиха. Това щеше да доведе войниците от форта или щяха да изпратят войници, за да отмъстят, от градовете по Линията на съглашението, откъдето бяха взели скалповете. Зъб на видра отговори дръзко, че се надявал да стане така; тогава сме щели да бъдем принудени да се бием. И каза, че ще поведе още такива нападения — отново и отново, докато цялата земя се вдигне и ние го послушаме, че трябва да убием O’serornni или да умрем.
— Никой не можеше да му попречи да направи както е казал и имаше и други млади мъже с гореща кръв; те щяха да го последват каквото и да им говорехме. Брат ми, сачемът, направи лечебния си вигвам и призова Великата костенурка, за да се посъветва с нея. Остана там цял ден и цяла нощ. Вигвамът се тресеше и олюляваше, от него се чуваха гласове, хората се изплашиха.
— Когато брат ми излезе оттам, каза, че Зъб на видра трябва да напусне селото. Да правел каквото е наумил, но ние не бива да допускаме да ни навлече унищожение. Той причиняваше разкол сред хората; трябваше да си тръгне.
— Зъб на видра стана по-гневен от всякога. Застана в средата на селото и крещя, докато вените на шията му изпъкнаха и очите му станаха червени от гняв. — Гласът на момичето стихна. — Крещеше ужасни неща. После се смълча и ние се изплашихме. Той каза неща, които изтръгнаха сърцата от телата ни. Дори онези, които го следваха, се бяха изплашили от него.