Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Нямах нужда да чувам превода; очите ѝ срещнаха моите прямо и аз чух въпроса съвсем ясно, макар че не разбирах думите.
— Как намери това? — попита тя и момичето преведе веднага.
Отворих ръка; опалът пасваше на дланта ми, цветовете му блещукаха като сапунен мехур.
— Присъни ми се — казах накрая, не знаех как иначе да го обясня.
Старицата издиша рязко. Страхът не бе напуснал очите ѝ, но сега го надделяваше друго — може би любопитство? Тя каза нещо и една от жените до огнището стана и зарови в кошница под леглото зад нея. Върна се, поклони се на старицата и ѝ го подаде.
Старицата започна да припява тихо с дрезгав от възрастта, но все още силен глас. Потърка ръце над огъня и от тях се посипа дъжд от кафяви прашинки, които се надигнаха отново като дим, гъст и с миризмата на тютюн.
Нощта бе спокойна; чувах гласовете и силния смях от далечното огнище, където мъжете пиеха. Различавах по някоя дума на Джейми — говореше на френски. Дали Роджър бе достатъчно близо, за да чува?
Поех дълбоко дъх. Димът се вдигна от огъня на тънка бяла колона и силната сладка миризма на тютюн се смеси със студения въздух, отключвайки спомени за гимназиалните мачове на Бриана; за уютните миризми на вълнени одеяла и термоси с какао, дъх на цигарен дим, носещ се над тълпата. По-назад бяха другите, по-сурови спомени за мъже с униформи в накъсаната светлина на летищата, които стъпкват сияещите фасове и тичат към битката, а след тях остава само миризмата на дим в зимния въздух.
Теуактенионх заговори, още ме гледаше, тихият глас на момичето преведе:
— Разкажи ми този сън.
Дали наистина щях да ѝ разкажа сън, или спомен като тези, съживен заедно със струите дим от горящото дърво? Нямаше значение; тук всичките ми спомени бяха сънища.
Разказах ѝ каквото можах. Споменът — за бурята и моето убежище сред корените на червения кедър, заровения череп и камъка — и сънят; светлината в планината и мъжът с боядисаното в черно лице — без да правя разлика между тях.
Старицата се наведе напред, изумлението на лицето ѝ бе същото като изражението на внучка ѝ.
— Видяла си Огненосеца? — възкликна момичето. — Видяла си лицето му? — Тя се отдръпна от мен, сякаш бях опасна.
Старицата каза нещо категорично; изумлението ѝ бе отстъпило пред силен интерес. Побутна момичето и повтори нетърпеливо въпроса си.
— Баба ми пита дали можеш да кажеш как е изглеждал; с какво е бил облечен?
— С нищо. С препаска. И беше боядисан.
— Боядисан. Как? — попита момичето след острия въпрос на старицата.
Описах боята по мъжа, когото бях видяла, възможно най-внимателно. Не беше трудно; ако затворех очи, можех да го видя така ясно, както се появи пред мен на склона на планината.
— И лицето му беше черно, от челото до брадичката — завърших аз и отворих очи.
Докато описвах мъжа, преводачката ни видимо започна да се разстройва; устните ѝ трепереха, тя гледаше изплашено ту мен, ту баба си. Старицата се вслушваше напрегнато, очите ѝ търсеха, опитваха се да видят смисъла по лицето ми, преди бавните думи да стигнат до ушите ѝ.
Когато приключих, тя седеше мълчаливо, вперила тъмните си очи в моите. Накрая кимна, протегна сбръчкана ръка и дръпна един лилав вампум от рамото си. Майърс ми бе казал достатъчно, за да мога да разпозная този жест. Вампумът беше нейното фамилно отличие, почетен знак на ранга ѝ; нещо, изречено, докато държиш вампум, бе равносилно на заклеване с ръка върху Библията.
— На празника на Зелената царевица преди много години — преводачката отвори пръсти четири пъти — един мъж дойде при нас от севера. Говореше странно, но ние го разбирахме; говореше като каниенга или като онондага, но не искаше да каже от кое племе или село е — само рода на Костенурката.
— Той беше див човек, но много смел. Беше добър ловец и воин. О, и хубавец; всички жени обичаха да го гледат, но се страхуваха да го приближат. — Теуактенионх спря за миг, беше вперила очи в нищото и аз опитах да изчисля; сигурно тогава е била вече голяма жена, но вероятно все още достатъчно млада, за да се впечатли от страховития и интригуващ непознат.
— Мъжете не бяха така внимателни; мъжете не са такива. — Тя се изсмя саркастично и погледна към празненството, което ставаше все по-шумно. — Те сядаха и пушеха с него и пиеха смърчова бира, и го слушаха. Той им разказваше от обед чак до мрак и после отново до огньовете през нощта. Лицето му винаги беше яростно, защото говореше за война.