Зовът на барабана [bg]

— Разкажи ми този сън.

Дали наистина щях да ѝ разкажа сън, или спомен като тези, съживен заедно със струите дим от горящото дърво? Нямаше значение; тук всичките ми спомени бяха сънища.

Разказах ѝ каквото можах. Споменът — за бурята и моето убежище сред корените на червения кедър, заровения череп и камъка — и сънят; светлината в планината и мъжът с боядисаното в черно лице — без да правя разлика между тях.

Старицата се наведе напред, изумлението на лицето ѝ бе същото като изражението на внучка ѝ.

— Видяла си Огненосеца? — възкликна момичето. — Видяла си лицето му? — Тя се отдръпна от мен, сякаш бях опасна.

Старицата каза нещо категорично; изумлението ѝ бе отстъпило пред силен интерес. Побутна момичето и повтори нетърпеливо въпроса си.

— Баба ми пита дали можеш да кажеш как е изглеждал; с какво е бил облечен?

— С нищо. С препаска. И беше боядисан.

— Боядисан. Как? — попита момичето след острия въпрос на старицата.

Описах боята по мъжа, когото бях видяла, възможно най-внимателно. Не беше трудно; ако затворех очи, можех да го видя така ясно, както се появи пред мен на склона на планината.

— И лицето му беше черно, от челото до брадичката — завърших аз и отворих очи.

Докато описвах мъжа, преводачката ни видимо започна да се разстройва; устните ѝ трепереха, тя гледаше изплашено ту мен, ту баба си. Старицата се вслушваше напрегнато, очите ѝ търсеха, опитваха се да видят смисъла по лицето ми, преди бавните думи да стигнат до ушите ѝ.

Когато приключих, тя седеше мълчаливо, вперила тъмните си очи в моите. Накрая кимна, протегна сбръчкана ръка и дръпна един лилав вампум от рамото си. Майърс ми бе казал достатъчно, за да мога да разпозная този жест. Вампумът беше нейното фамилно отличие, почетен знак на ранга ѝ; нещо, изречено, докато държиш вампум, бе равносилно на заклеване с ръка върху Библията.

— На празника на Зелената царевица преди много години — преводачката отвори пръсти четири пъти — един мъж дойде при нас от севера. Говореше странно, но ние го разбирахме; говореше като каниенга или като онондага, но не искаше да каже от кое племе или село е — само рода на Костенурката.

— Той беше див човек, но много смел. Беше добър ловец и воин. О, и хубавец; всички жени обичаха да го гледат, но се страхуваха да го приближат. — Теуактенионх спря за миг, беше вперила очи в нищото и аз опитах да изчисля; сигурно тогава е била вече голяма жена, но вероятно все още достатъчно млада, за да се впечатли от страховития и интригуващ непознат.

— Мъжете не бяха така внимателни; мъжете не са такива. — Тя се изсмя саркастично и погледна към празненството, което ставаше все по-шумно. — Те сядаха и пушеха с него и пиеха смърчова бира, и го слушаха. Той им разказваше от обед чак до мрак и после отново до огньовете през нощта. Лицето му винаги беше яростно, защото говореше за война.