Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Що за объркано писмо — рече Сам. — Може ли някой да проумее к’во иска да каже с всички тия „той“ и „аз“! Не е почеркът на баща ми, само ей тоз подпис, с печатните букви, той е негов.

— Може да е взел някой да му го пише, а той самият се е подписал на края — предположи хубавата прислужничка.

— Чакай малко — рече Сам и отново прегледа писмото, спирайки се тук-таме, за да поразмисли. — Позна. Джентълменът, дето го е писал, е разправил всичко за нещастието като хората, а после баща ми взема да наднича над него и оплита цялата работа, кат’ си пъха носа. Това си му е навик. Права си, Мери, мила моя.

След като разреши този въпрос, Сам препрочете цялото писмо още веднъж и сякаш чак тогава, за първи път, му стана ясно съдържанието; той каза замислено, докато го сгъваше:

— И тъй, умряла, горкичката! Жал ми е за нея. В същност не беше лоша жена, само ония пастири да бяха я оставили на мира. Много ми е жал за нея.

Мистър Уелър изрече тези думи тъй задълбочено, че хубавата прислужничка сведе очи и придоби много тъжен вид.

— Е, да — забеляза Сам, слагайки писмото в джоба си с кротка въздишка. — Тъй било писано, няма що, както казала старата дама, след кат’ се омъжила за слугата си. Нищо не може да се направи сега, нали, Мери?

Мери поклати глава и също въздъхна.

— Трябва да подам молба до моя император за отпуска — рече Сам.

Мери въздъхна отново: писмото беше тъй затрогващо.

— Довиждане — рече Сам.

— Довиждане — рече хубавата прислужничка, извръщайки глава.

— Е, няма ли да се ръкуваме? — запита Сам.

Хубавата прислужничка подаде ръка — мъничка ръка, макар и на прислужничка — и стана да си върви.

— Няма да отсъствувам дълго — рече Сам.

— Вие винаги отсъствувате — рече Мери, като поклати съвсем лекичко глава. — Едва пристигате, мистър Уелър, и пак тръгвате нанякъде.

Мистър Уелър привлече към себе си скромната красавица и започна да й разправя нещо шепнешком; той не бе говорил твърде продължително, когато тя обърна лице към него и благоволи да го погледне. А когато се разделиха, беше необходимо тя да отиде до стаята си и да оправи къдрите и шапчицата си, преди да помисли да се явява пред своята господарка; тръгвайки по стълбището, за да извърши подготвителната процедура, тя многократно кимна и се усмихна на Сам зад перилата, докато потичваше нагоре.

— Няма да се бавя повече от един или най-много два дена, сър — рече Сам, когато съобщаваше на мистър Пикуик за загубата, претърпяна от неговия баща.

— Останете колкото е необходимо, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Давам ви позволение вие да решите това.

Сам се поклони.

— Кажете на баща ви, Сам — продължи мистър Пикуик, — че ако мога да му помогна с нещо сега, когато е в това положение, аз с най-голяма радост и готовност бих му оказал всякакво съдействие, което е по силите ми.