Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Благодарности, сър — отвърна Сам. — Ще му го кажа, сър.
И като си изразиха взаимно своите благопожелания и симпатии, господарят и прислужникът се разделиха.
Беше точно седем часът, когато Сам Уелър скочи от капрата на дилижанса, минаваш, край Доркинг, и се озова на няколкостотин ярда от „Маркиз Гранби“. Беше мъглива, студена вечер; уличката изглеждаше пуста и мрачна, а махагоновото лице на благородния и галантен маркиз бе придобило по-тъжно и меланхолично изражение, отколкото обикновено, докато вятърът го люшкаше напред-назад. Транспарантите бяха спуснати, а капаците — едва открехнати; от тълпата гуляйджии, шляещи се край вратата, нямаше ни помен; беше съвсем тихо и безлюдно.
Не виждайки от кого би могъл да получи някои предварителни сведения, Сам влезе съвсем безшумно. Той хвърли поглед наоколо и бързо съзря баща си в дъното.
Вдовецът бе седнал край малка кръгла маса в стаичката зад тезгяха, пушеше лула, а очите му бяха вперени в огъня. Погребението явно бе извършено в същия ден, защото около шапката, която той не бе свалил от главата си, беше завързана траурна лента, около ярд и половина на дължина; тя бе преметната над облегалото на стола и висеше небрежно надолу. Мистър Уелър бе дълбоко погълнат от своите мисли.
Макар че Сам го призова на няколко пъти по име, той продължаваше да пуши с неподвижно, съзерцателно лице и се опомни едва когато синът му постави дланта си върху рамото му.
— Сами — рече мистър Уелър, — добре си дошъл.
— Повиках те половин дузина пъти — рече Сам, като си окачваше шапката на закачалката, — но ти не ме чу.
— Не, Сами — отвърна мистър Уелър, отново загледан замислено в огъня. — Бях изпаднал в транз, Сами.
— В к’во? — попита Сам, като придърпа стола си до огъня.
— В транз, Сами — повтори старшият мистър Уелър, — заради нея, Сами. — Тук мистър Уелър махна с глава в посоката на доркингските гробища, обяснявайки безмълвно, че думите му се отнасят за покойната мисис Уелър.
— Точно си мислех, Сами — продължи мистър Уелър и искрено натъжен, погледна съсредоточено своя син над лулата си, сякаш да го увери, че колкото и невероятно и удивително да му се стори неговото признание, то беше все пак казано спокойно и обмислено, — мислех си, че, общо взето, много ми е мъчно, дето тя си отиде.
— И тъй трябва — отвърна Сам.
Мистър Уелър кимна в знак на съгласие и взирайки се отново в огъня, се обви в облак дим и дълбоко се унесе.
— Много разумни неща бяха, дето ги каза — рече след дълго мълчание мистър Уелър, като махна с ръка, за да пропъди пушека.
— К’ви неща? — запита Сам.
— Ония, дето ги каза, след кат се разболя — отвърна възрастният джентълмен.
— К’во каза?
— Нещо ей такова: „Уелър — вика, — боя се, че не сторих за теб туй, дето трябваше да го сторя; ти си човек с много добро сърце и аз можех да ти уредя по-уютен дом. Почвам да виждам чак сега — вика, — когато е много късно, че ако една задомена жена иска да е набожна, тя трябва най-напред да почне, кат’ изпълнява задълженията си в къщи и ги направи тез, дето са около нея, весели и щастливи; а щом по никакво време ходи по църкви, литургии и бог знай к’во още, тя не трябва да се извинява с тия работи за мързела и нехайството си. А пък аз го правех туй нещо — вика тя — и съм пръскала и време, и пари за ония, дето правеха по-лошо и от мен; но дано кат’ си отида, Уелър, ти ме поменуваш такава, к’вато бях, преди да ги знам ония хора, и к’вато съм си по природа.“ — „Сузан — викам аз (право да си кажа, туй съвсем ме шашна, Сами, момчето ми). — Сузан — викам аз, — ти ми беше, общо взето, много добра съпруга; не казвай нищо за туй; горе главата, мила моя, ще оживееш да видиш как ще му извия врата на оня Стигинс.“ И тя се усмихна на туй, Сами — додаде възрастният джентълмен, потискайки въздишката си с лулата, — но все пак умря, въпреки всичко!
— Да — осмели се да го поутеши простичко Сам, след като изминаха три-четири минути, през което време възрастният джентълмен пушеше и клатеше тържествено глава, — да, началство, всички ще отидем там, рано или късно.
— Тъй е, Сами — рече мистър Уелър старши.
— Всичко туй е от Провидението — заключи Сам.
— Разбира се — отвърна баща му и кимна мрачно в знак на съгласие, — к’во ще стане иначе с хората от погребалните кантори, Сами.