Гаснещ зрак [bg]

— Аномандър, приятелството ни остава нестабилно. Колкото и да пътувахме заедно, малко знаем един за друг. Умовете си, пътищата, по които тръгват мислите ни. И все пак ти продължаваш да ме интригуваш. Знам, че въпросът ти не целеше да изрази безразличието ти към такова нараняване. По-скоро просто издаваш нарастващото си отчаяние.

— Ти ми предложи мир.

— Мир, да, но мирен път не бе обещан.

— Ако остана настрани, с неизваден меч, ще се опиташ ли да ме увериш, че кръвта, която ще бъде пролята, няма да оцапа ръцете ми? Надявам се, че не. Ако избера мир за себе си, Бруд, непоклатим като камък в поток, няма ли да накарам теченията да се раздвоят? Колко дребно ще е това смущение — моята жалка воля? Или потокът ще се раздели, ще се разцепи, за да потърси различни морета?

Каладън Бруд кривна глава.

— Има ли значение? Това, което избираш, променя ли нещо?

— Точно това те питам и аз, азатанай. — Аномандър махна с ръка назад към гората. — Твоето изцеряване променя ли нещо?

Бруд помисли за миг.

— Утолявам егото си. Добрината, произтичаща от това, е несъществена за една умираща гора, за една фатално ранена земя. Нищо не ми отвръща. Нищо не изрича благодарността си. Макар че бих искал да е иначе, та дори и само за да се почувствам…

— По-добре?

— Полезен.

Разликата като че ли повлия някак на Аномандър, защото той трепна.

— Е, тръгвай тогава, докато… потрябваш.

Каладън Бруд кимна, обърна се и пое към дърветата, където Домашните мечове вече приготвяха лагера.

В този момент от града излязоха двама ездачи и подкараха в тръс по Горския черен път. Присвил очи, Айвис успя да различи лорд Силхас Руин — яхнал на бял кон — и един офицер от Домашните мечове на Аномандър.

Сега щяха да последват думи. Тази мисъл, при цялата ѝ очевидност, му се стори злокобна. „В това е безумието на всичко. Банални разговори, откъслеци смисъл и съмнителна важност. Всички неща оставени неказани. Ако можехме да съберем думите си, да смесим тези отвътре и тези отвън, ще се изумим, като открием, че изговаряме едва една десета от онова, което мислим. И все пак всеки от нас предполага, че другият разбира — всъщност че чува и изговореното, и неизреченото.

Безумно предположение!“

— Милорд?

— Да, Айвис?

— Моля ви, освободете думите, оставете ги да се изтъркалят, без нито една да не остане неизречена.

Аномандър присви очи и го изгледа.

— Брат ми се приближава, с капитана ми, Келарас.

— Точно така — отвърна Айвис и кимна. Видя, че Грип Галас го гледа. Пелк също. Зачуди се какво виждат, какво си мислят, че виждат. Зачуди се на собственото си задръстване на неизказани думи, на неохотата си да го отпуши.

„Собственият ми кураж в това ми изневерява. Но го искам от него. Лорд Аномандър, вие сте Първият син на Тъмата. Дошло е времето да го покажете. Моля ви, сър, направете всички ни по-храбри, отколкото сме.“