Зовът на барабана [bg]

Момчето изглеждаше крайно изненадано. Това бе много задоволителна манипулация, при която болката се облекчава мигновено. Той опипа рамото си, после ми се усмихна срамежливо. Много бавно отвори ръка и ми върна камъка.

Леката сензация от това отвлече вниманието ми известно време. Жените се скупчиха около нас, опипваха момчето и го оглеждаха, викаха приятелките си да зяпат мътния сапфир. Когато успях да се обърна към партито с уискито до другото огнище, там нещата бяха в разгара си. Иън пееше на келтски, много фалшиво, още двама припяваха наслуки, а трети се включваше със странно и пискливо „Хайхай!“, което бях чувала и сред хората на Наяуене.

И сякаш я съживих с тази мисъл, защото усетих поглед с гърба си, обърнах се и видях, че Теуактенионх ме гледа от огнището си в края на къщата. Срещнах погледа ѝ и кимнах. Тя се наведе да каже нещо на една от младите жени до нея. Тя стана и тръгна към мен, като заобиколи внимателно две малки деца, играещи си пред отделението на тяхното семейство.

— Баба ми пита дали ще дойдеш при нея. — Младата жена клекна до мен, говореше тихо на английски. Бях изненадана, но не и изумена, когато чух това. Онакара бе прав, някои мохоуки наистина знаеха малко английски. Не искаха да го използват обаче, освен по необходимост. Предпочитаха своя език.

Станах и тръгнах с нея към огнището на Теуактенионх, като се питах какво ли иска Красивата жена. Аз лично си имах моите належащи проблеми — Роджър и Бриана.

Старицата ми кимна, покани ме да седна и заговори на момичето, без да откъсва очи от мен.

— Баба пита дали може да види твоето лекарство.

— Разбира се. — Виждах, че гледа амулета ми и любопитството ѝ нарасна, когато извадих сапфира. Бях добавила перото на Наяуене към две от моите; черни гарванови пера от крила.

— Ти си жената на Убиеца на мечки?

— Да. Тускарора ме наричат Бял гарван — казах аз и момичето се сепна. Преведе бързо на бабата. Старата жена отвори широко очи и ме погледна втренчено. Явно това не бе най-благоприятното име, което бе чувала. Усмихнах ѝ се със затворена уста; индианците показваха зъбите си само когато се смееха.

Старата жена ми върна камъка много колебливо. Огледа ме с присвити очи, после заговори на внучката си:

— Моята баба е чула, че твоят мъж също има камък — преведе момичето. — Иска да разбере повече за него; какъв е и как си го намерила.

— Ще ѝ го покажа. — Момичето отвори изненадано очи, когато посегнах към кесията на кръста си и извадих камъка. Подадох опала на жената; тя се наведе и го огледа, но не понечи да го вземе от мен.

Ръцете на Теуактенионх бяха кафяви и без косми, сбръчкани и гладки като старо полирано дърво. Но видях как започват да настръхват, изправяйки несъществуващите вече косъмчета в напразна съпротива. Тя го е виждала — помислих си. — Или поне знае какво е.