Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Сведения ли! — възкликна Хариет.
— Какво би станало, ако издирех лице, запознато с тайната на брат ти, осведомено относно бягството и мястото, където се е скрил заедно със спътницата си? Какво би станало, ако принудя това лице да разкаже всичко, дума по дума, в присъствието на този негов враг, скрит зад вратата, за да чуе думите му? Какво ще кажеш, когато разбереш, че аз седях през цялото това време, наблюдавах лицето на врага му и виждах как то загубва човешкия си облик? Какво ще кажеш, като разбереш, че видях как врагът се втурна като обезумял по следите на брат ти и аз не се съмнявам, че в момента той, устремен към него, прилича повече на демон, отколкото на човек и само след няколко часа ще връхлети отгоре му?
— Махни ръката си! — извика Хариет, обзета от ужас. — Върви си! Твоят допир ме плаши!
— Аз извърших всичко това — продължи другата, като все така втренчено я гледаше, без да обръща внимание на възгласите й. — Не се ли убеждаваш от гласа и вида ми, че наистина съм го сторила? Вярваш ли на думите ми?
— Страхувам се, че трябва да повярвам. Пусни ме!
— Почакай още малко. Само миг. Можеш да си представиш колко голяма е била жаждата ми за мъст, щом толкова дълго не се е уталожила и ме е тласнала към такава постъпка!
— Това е ужасно! — рече Хариет.
— Сега, когато отново ме виждаш тук — с дрезгав глас продължи Алис, — смирено коленичила, докосваща се до теб, взряна в лицето ти, навярно ще повярваш, че казаното от мен не е обикновено признание и че страшна битка се е водила в душата ми. Изпитвам срам да изрека думите, но желанието за мъст ме напусна. Презирам се. Водих борба със себе си през цялата нощ и днес през целия ден, но без каквато и да е причина желанието за мъст ме напусна и ако е възможно, аз желая да поправя това, което сторих. Не бих искала те да се срещнат сега, когато гонителят е така обезумял и ослепял от ярост. Само ако го беше видяла как изглеждаше снощи на излизане, би разбрала каква опасност го грози.
— Как би могло да се предотврати тази опасност? Какво бих мога да направя? — извика Хариет.
— Цяла нощ — припряно продължи другата — той ми се присънваше… облян в кръв… макар че не съм спала. През целия ден той непрестанно витаеше наоколо ми.
— Какво бих могла да направя? — извика Хариет, изтръпвайки от ужас, като чу тези думи.
— Ако се намери някой, който би могъл да му пише, да прати човек или сам да отиде при него, нека да го стори незабавно. Той се намира в Дижон. Нали знаеш този град и къде се намира той?
— Знам.
— Предупреди го, че човекът, когото е превърнал в свой враг, е извън себе си от ярост и той твърде малко познава този човек, ако не се бои от приближаването му. Кажи му, че врагът му се е устремил към него — уверена съм в това, — и да не губи нито миг. Накарай го да замине някъде, докато все още не е късно — ако наистина не е вече късно, — за да не се срещнат двамата сега. Около един месец време би било от огромно значение. Само да не се срещнат по моя вина! Където и да е, само не там! Когато и да е, само не сега! Нека врагът му го проследи сам и го открие без моята помощ! И без това твърде много грехове ми тежат на сърцето.
Огънят вече не озаряваше катраненочерната й коса, повдигнатото лице и вторачените очи, ръката й не докосваше Хариет. Там, където бе коленичила, нямаше вече никой.
Глава LIV
Бегълците
Часът беше около единадесет вечерта, мястото на действието — квартира във френски хотел, състояща се от пет-шест помещения: мрачен, студен вестибюл или коридор, трапезария, гостна, спалня и още една вътрешна гостна (или будоар), по-малка по размери и отдалечена от останалите стаи. В тази квартира се влизаше през една голяма двукрила врата на стълбището, но във всяка стая имаше по още две-три врати, които свързваха отделните помещения помежду им или пък водеха до тесни коридорчета в стената, излизащи на едно задно стълбище с прикрит изход. Квартирата бе на първия етаж, но не заемаше целия етаж — хотелът бе голям, четириъгълен и прозорците на четирите му крила гледаха към вътрешен квадратен двор.
В тези стаи цареше атмосфера на разкош — разкош, твърде поизбледнял, поради което изглеждаше потискащ, но все пак твърде ослепителен, поради което затрудняваше и усложняваше всекидневието с показното си великолепие. Стените и таваните бяха позлатени и изрисувани. Подовете бяха намазани с восък и блестяха. Пурпурни драперии украсяваха прозорците, вратите и огледалата. Върху дървената ламперия на стените стърчаха големи свещници, възлести и преплетени като клони на дърво или рога на диви зверове. През деня обаче, когато щорите (сега плътно спуснати) се вдигаха и дневната светлина нахлуваше, сред тази пищност се забелязваха следи, оставени от времето, прахта, слънцето, влагата и пушека, както и от продължителните периоди на необитаване — при дълга неупотреба показните играчки в живота са чувствителни като живи същества и залиняват подобно хора, хвърлени в затвор. Дори мракът и множеството запалени свещи не бяха в състояние напълно да заличат тези следи, макар че при този общ блясък те потъваха в сянка.