Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Но нали няма основания за подобни опасения? — попита Хариет.
— Между нас не трябва да има никакви недомлъвки — отвърна той, като поклати глава. — Мистър Домби е напълно недостъпен и надменен към всички, а в момента е обезумял, безразсъден и неукротим. Той обаче сега е обзет от извънредно голяма тревога и вълнение, но това състояние може да отмине. Сега вече знаете всичко — и добро, и лошо. Това е достатъчно за тази вечер. Лека нощ!
След тези свои думи й целуна ръката, отправи се към вратата, където го чакаше брат й, и добродушно го прекъсна, когато той понечи да заговори, като му каза, че в най-скоро време ще започнат да се виждат често и ако желае, друг път ще му говори, тъй като сега няма време. А после бързо излезе, за да не чуе никакви благодарствени слова.
Братът и сестрата седяха и разговаряха край камината едва ли не до зори. Те бяха обхванати от безсъние поради това, че пред тях се бе разкрил нов свят и се чувствуваха като корабокрушенци, отдавна захвърлени на пустинен остров, където най-сетне се бе приближил спасителен кораб, но те вече напълно се бяха примирили със своето положение и бяха престанали да мечтаят за друг дом. Но и една друга тревожна мисъл ги държеше будни: мракът, в който бе проблеснал лъч светлина, се сгъстяваше и сянката на злосторния брат витаеше в дома — там, където кракът му никога не бе стъпвал.
Тази сянка не можеше да бъде прогонена и не се разсея и от слънчевите лъчи. Тя неизменно витаеше там на следното утро, по обяд и вечерта. Най-тъмна и силно открояваща се бе вечерта, за която сега ще разкажем.
Джон Каркър бе излязъл с едно препоръчително писмо за нова служба, дадено му от техния приятел, и Хариет бе сама в къщата. Тя бе сама от няколко часа. Мрачният и потискащ вечерен час, както и сгъстяващият се здрач засилваха угнетеното й състояние. Мисълта за брат й, когото толкова дълго не бе виждала и от когото се бе отчуждила, я преследваше, като придобиваше страхотни очертания. Той бе мъртъв или пък умираше, зовеше я, гледаше я, въсеше й се. Мяркащите се пред нея картини бяха толкова натрапчиви и ярки, че тя не смееше да вдигне глава и да погледне към тъмните ъгли в стаята. Сякаш се страхуваше да не съзре там неговия призрак, плод на разпаленото й въображение, и да се стресне от него. По едно време до такава степен си внуши, че той се е скрил в другата стая — макар и да съзнаваше съвсем ясно, че това е само проява на болното й въображение, — че си наложи да отиде там, за да се увери сама. Това обаче не й помогна. Веднага щом излезе от стаята, там отново се върнаха ужасните видения и Хариет не бе в състояние да се отърси от смътните си призрачни страхове, сякаш бяха каменни великани, стъпили здраво на земята.
Почти съвсем се бе смрачило и тя седеше близо до прозореца, подпряла глава на ръката си, втренчила поглед надолу, когато усети, че в стаята внезапно притъмня още повече, и вдигайки очи, неволно нададе вик. Бледо, уплашено лице надничаше през стъклото. Отначало очите блуждаеха, сякаш търсеха нещо, а после я съзряха и светнаха.
— Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза! Искам да говоря с теб! — И ръката зачука по стъклото.
Хариет моментално позна жената с дългата черна коса, на която в една дъждовна вечер бе предложила подслон в топлата стая и храна. Хариет обаче напълно основателно изпита страх, като си припомни безумното й държане по-късно, отдръпна се малко от прозореца, обзета от нерешителност и тревога.
— Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза! Аз съм ти признателна… спокойна съм… смирена… всичко каквото пожелаеш. Позволи ми обаче да поговоря с теб!
Страстно изречената молба, настоятелният израз на лицето й, разтрепераните й ръце, умолително вдигнати, уплахата и ужасът, долавящи се в гласа й и съответствуващи на собственото й състояние в момента, накараха Хариет да отстъпи. Тя бързо отиде до вратата и я отвори.
— Мога ли да вляза, или да говоря тук, на прага? — попита непознатата, като я хвана за ръката.
— Какво желаете? Какво имате да ми казвате?
— То не е много, но позволи ми да ти го кажа, защото никога повече няма да го кажа. Дори сега нещо ме кара да си отида. Сякаш някакви ръце ме теглят от вратата. Пусни ме да вляза, ако можеш поне този път да проявиш към мен доверие.
Тя отново надделя със своята настойчивост и те влязоха в огряната от камината малка кухня, където преди това гостенката бе седяла, хранила се и сушила дрехите си.