Света троица [Войните на Розите-2]

Синът ѝ Едуард ще бъде достатъчно добре под закрилата на дойката си, останал на топло в замъка, каза си тя за пореден път. Двамата не бяха се разделяли дори за една нощ, откакто се беше родил, и я болеше, като си помисли как ще подсмърча, търсейки наоколо майка си, а после как ще плаче, като разбере, че я няма. Присви устни заради хапещия студ и решението, което беше взела, и се уви още по-плътно в огромната наметка с качулка. Гънките ѝ бяха достатъчно дълги да покрият хълбоците на коня ѝ.

Пътят беше прекалено тъмен, за да яздят бързо, но дори и със скоростта на човешки ход тя изяждаше милите, а лицето ѝ стана безчувствено от студа и по веждите ѝ проблясваха кристалчета сняг или лед. Яздеше в посока към изгряващото слънце и не чувстваше умора, не и при перспективата да се види пак с Хенри. Тази радост не бе избледняла. Тя изпълваше всеки дъх, който поемаше, даваше ѝ вътрешна топлина, с която да победи зимния студ.

Изпитваше и неудовлетворение, колкото и да не ѝ се искаше да го признае. През цялото време, докато мъжът ѝ беше в безпомощно състояние, тя бе полагала усилия да поддържа авторитета му непокътнат, но още в момента, в който се събуди, той веднага тръгна с мъже като Бъкингам и Пърси и я заряза. Това тормозеше съзнанието ѝ, болезнено местенце, което не спираше да я пробожда, връщаше се към него неуморно и то не спираше да я чопли.

Голямата зала в Уестминстърския дворец приличаше на казарма при пристигането ѝ, пълна с коне, доведени вътре да стоят и да цвилят там, където през деня ходеха единствено адвокати и парламентарни членове. Бяха запалили лампи, тъй че можеше да види светлината още отвън. Там Маргарет слезе от коня и последва пазачите си, докато те отвеждаха животното в сградата със сводовете, където високо над главите им врабци прелитаха в тъмното. Застанала на завет, разтърка бузите си, както си беше с ръкавиците, като така върна малко цвят и живот в замръзналата си плът. В помещението беше тихо, но освен конете — на свобода или вързани — дузини мъже спяха по пода там, където бяха успели да намерят местенце, сякаш беше без значение какъв е рангът им. Един от икономите на крал Хенри я видя, че идва, и притича, после тромаво падна на колене върху сламата пред нея.

— Къде е съпругът ми? — прошепна тя.

— Спи, Ваше Височество. В кралските спални. Моля, последвайте ме.

Безмълвно, двамата кралски лекари и хирургът тръгнаха по петите им с черните си кожени чанти. Маргарет имаше чувството, че е призрак, докато избираше къде да стъпи колкото може по-тихо край телата на заспалите мъже, усмихваше се, когато те промърморваха нещо или трепваха в съня си. Тези мъже бяха дошли тук заради крал Хенри и тя изпитваше топли чувства към всички тях.

Знаеше прекрасно пътя, но икономът на мъжа ѝ с явно удоволствие водеше малката ѝ група по коридорите и нагоре по двете стълбища към стаите на краля. Тук имаше повече будни мъже, включително и двамата стражи на вратата, застанали в готовност с извадени мечове при приближаващите стъпки, докато не разпознаха младата кралица.