Света троица [Войните на Розите-2]

Преди да тръгне, Хенри трябваше да издържи коледната литургия в църквата „Св. Джордж“, седнал бледен и неподвижен, докато всички присъстващи отдаваха благодарността си към Бога, че го е спасил. Мъжете разграбиха в движение голямата гощавка, която ги очакваше, докато възбудено привикваха слугите си с конете, за да придружат краля при тръгването му. Дотогава вече зимното слънце беше паднало ниско на пламналия ален небосклон. Хенри потегли с повече от стотина мъже, всичките въоръжени и в пълно снаряжение, а кралското знаме плющеше на ледения вятър.

Дворецът Уестминстър бе построен в посока нагоре по реката от центъра на града, далеч от смърдящите миазми, дето носеха болести всяко лято. Хенри пое по пътя, който следваше брега на реката, с Бъкингам от едната си страна и граф Пърси от другата, а Дери Бруър го следваше с останалите в сгъстени редици. По едно време кралят тръгна редом с коня си, за да изцеди последните си сили. Беше им отнело пет часа, дори повече, да изминат на кон разстоянието от Уиндзор и той се безпокоеше да не би волята му да е надценила възможностите на тялото му. Знаеше, че ако изгуби свяст и падне, това ще бъде удар върху репутацията му, от който вероятно никога няма да се възстанови. Но Съмърсет все още бе в затвора по заповед на Йорк. Наясно бе, че ако твърде много се забави, можеше да стане така, че графът да изчезне. Но дори и без тези грижи той искаше да си възвърне кралския печат от Йорк. Нямаше друг избор, освен да продължава напред, без да обръща внимание на разтуптяното в гърдите си сърце и болката във всяка става и жила от тялото си. Не можеше да си спомни някога да е бил тъй изтощен физически, но непрекъснато си припомняше, че Христос е падал на три пъти по пътя за Голгота. Той няма да падне, казваше си, или пък ако това се случи, веднага ще се надигне, ще се качи на коня и ще продължи.

Щом Уестминстър изникна пред очите им, Хенри усети очакванията на хората зад себе си, тежестта на вярата на всички онези, които бяха избутани от фаворитите на Йорк през последната година. Оплакванията им срещу рода Невил не бяха чути, делата, които бяха завели в съдилищата, прекратени от съдии, на които Пазителят плащаше. Въпреки това кралят се бе събудил и те ликуваха, опиянени от радостната вест. Помагаше също и това, че селата около Лондон се изпразниха от хора, тъй като те навлязоха по шосето да видят крал Хенри. Изоставяха коледните трапези и литургиите, за да застанат и да го приветстват, след като разпознаваха знамената и осъзнаваха, че кралят им най-сетне се е завърнал в света. Там, където имаше място, стотици тичаха покрай пътя, стремейки се да се движат със скоростта на краля и да го гледат, а на Хенри му се щеше единствено да си почине. Краката му в доспехите трепереха и неведнъж трябваше да вдигне ръка, за да бърше щипещата пот от очите си, но желязната ръкавица просто стържеше шумно по метала.