Света троица [Войните на Розите-2]

— Ваше Височество, много се радвам да видя, че сте добре — заяви Йорк, когато кралят им направи знак да станат. — Молих се за този ден и ще благодаря на Бога във всички църкви из моите земи.

Кралят го изгледа остро, същевременно осъзнавайки, че част от гнева му се дължи на това, че този мъж се е представил твърде успешно на длъжността, която си бе спечелил. Би било абсолютно под достойнството му да търси грешки както у Йорк, така и у неговия съветник, но после си спомни за Съмърсет, задържан да бъде съден и екзекутиран по заповед на Йорк. Решимостта му се втвърди. Злобата от какъвто и да е вид беше непривична за него, но само за миг изпита луда радост от привилегированото си положение.

— Ричард, херцог на Йорк, поръчах да донесат Кралския печат в тази стая — рече Хенри. — Ти ще го предадеш в моите ръце. Щом сториш това, освободен си от длъжността Пазител и Защитник на кралството. Твоят съветник, Ричард, граф Солсбъри, също е освободен от поста си. По моя заповед онези, които сте арестували, ще бъдат освободени. А тези, които сте освободили, ще бъдат арестувани.

Йорк пребледня, щом почувства как го шибат гневните думи на краля.

— Ваше Височество, действал съм само в интерес на страната си, докато вие… — той внимателно подбираше думите си, за да не прозвучат обидно. — Докато вие бяхте болен. Ваше Височество, моята вярност към вас е абсолютна.

Той го погледна изпод сключените си вежди, мъчейки се да прецени до каква степен е променен мъжът, който оглеждаше всичко със студен поглед. Крал Хенри, който той познаваше, беше слабосилен и в тялото, и в мислите си, мъж без собствени желания отвъд молитвите и тишината. Но човекът, застанал сега пред него, сякаш имаше по-силна воля, макар лицето му да беше бяло като тебешир.

Кралят нямаше време да реагира, защото всички присъстващи в стаята се обърнаха към вратата, когато четиримата носители на Печата влязоха зад гърба му, понесли сребърното сандъче, което им бяха поверили. Всички бяха задъхани от дългото тичане с него по коридорите на двореца, а ръцете на заместник лорд-канцлера трепереха, докато го полагаше върху масата.

— Отвори го, Ричард — заповяда му кралят. — Връчи ми собствения ми образ, моя Печат.

Йорк вдиша тежко и стори, каквото му казаха, почти не вярвайки, че това е същият мъж, който с такъв ясен глас раздаваше команди. Къде беше отишло голобрадото момче, за да се завърне толкова гневно и закоравяло? Ричард отвори сандъчето, а вътре беше копринената торбичка със звънкащите сребърни половинки. Той подръпна връвчицата и извади парчетата, като ги постави в ръката на краля.

— Имаш моите благодарности, Ричард Плантагенет, херцог на Йорк. Сега си освободен от присъствие, докато не те повикам отново. И двамата. Оставете ме да почивам. И ако смяташ да се молиш, моли се лорд Съмърсет да е все още здрав и читав в Тауър.

Йорк и Солсбъри се поклониха ниско един до друг и се опитваха да покажат каквото достойнство им беше останало, докато напускаха сковано стаята. Граф Пърси ги наблюдаваше как си тръгват с огромно удоволствие, изписано по лицето.