Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
По-странен обаче беше безкрайният ужас, който Лудия Макс изпитваше от неочакваното иззвъняване на телефона. Кълна се: Лудия Макс ненавиждаше звъна на телефона и кой знае какъв кошмар изживяваше сега, докато работеше в офис с хиляда и кусур телефона, които звъняха неуморно от мига, в който Лудия Макс пристигнеше, точно в девет сутринта (той, разбира се, никога не закъсняваше), до мига, в който си тръгнеше, тоест, когато му кефнеше.
Та моето израстване в оня тесен двустаен апартамент в Куинс никак не бе спокойно, особено щом зазвънеше телефонът и най-вече щом го търсеха него. На него обаче така и не му се случи нито веднъж да вдигна сам слушалката, дори да искаше, защото щом чудото звъннеше, майка ми, Света Лиа, се втурваше натам като някаква първокласна спринтьорка с ясното съзнание, че всеки предотвратен звън означава по-безболезнено успокояване на баща ми впоследствие.
И в онези мрачни мигове, в които на майка ми й се налагаше да изрече злокобните думи „Макс, за тебе е“, баща ми се надигаше бавно от креслото си в дневната по бели боксерки и се отправяше с войнствени псувни към кухнята: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания телефон! Кой, дейба мама му, си няма работа, та звъни в ебаната ми къща, и то в неделя следобед, дейба!…“
Но веднъж добрал се до „калпавото лайно“, се преобразуваше до неузнаваемост. Сякаш докоснат с вълшебна пръчица, той се превръщаше в своето второ „аз“ — сър Макс, изисканият джентълмен с безупречни маниери и с акцент като на английски благородник. Което според мен бе доста необяснимо, тъй като баща ми се е родил и раснал по мръсните улици на Южен Бронкс и никога през живота си не е стъпвал в Англия.
Та сър Макс вдигаше слушалката и изричаше „Альоу? С какво мога да съм ви полезен?“, като държеше устните си счупени, а бузите — леко всмукани, което служеше да подчертае аристократичния му акцент. „О, прекрасно; изключително подходящо за случая! До скоро!“ С тия думи сър Макс оставяше слушалката и се връщаше към аз-а на Лудия Макс: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания си нещастен приятел! Що за дивотия и наглост да звъни в ебаната ми къща в неделя следобед, дейба!…“
И все пак, при цялата си лудост, именно Лудия Макс беше вечно усмихнатият треньор на детския ни бейзболен отбор и най-ранобудният баща в неделя сутрин, който слизаше да похвърля топка с децата си. Именно той държа седалката на колелото ми, докато се учех да карам по циментирания тротоар пред кооперацията ни, а после тичаше след мен. И именно той влизаше тихо нощем в стаята ми, лягаше до мен и прекарваше пръсти през косата ми, докато сънувах кошмари. И не пропусна нито една училищна пиеса, родителска среща, музикален рецитал или нещо от сорта, където можеше да се порадва на децата си и да ни покаже, че ни обича.
Да, баща ми беше сложно устроена личност — човек с огромен интелектуален потенциал, амбициозен, но и ограничен от собствените си емоции. И как можеше човек като него да функционира в един корпоративен свят? Как се толерира подобно поведение? От колко места го бяха уволнили заради това? Колко повишения бяха минали покрай него? И колко врати бяха затръшнати пред вироглавата персона, наречена Лудия Макс?
И чак когато Лудия Макс дойде в „Стратън Оукмънт“, можа да даде пълна воля на страстната си ярост. Всъщност за един стратънец нямаше по-добър начин да докаже лоялността си от това да бъде нахокан от Лудия Макс и да го преглътне в името на по-висшето благо, а именно да си живее Живота. Тъй че младите стратънци възприемаха като ритуал на посвещение разбитото с бейзболна бухалка автомобилно стъкло или публичните ругатни по свой адрес — нещо като награждаване с орден.
Така че си имахме работа и с Лудия Макс, и със сър Макс, и номерът беше да се изкара на преден план сър Макс. Като начало опитах да остана на четири очи с него. Погледнах към Кени и Дани: