Вълка от Уолстрийт

— Да… извинявайте. Ъ-ъ, както казвах, в обувната индустрия съм, откакто се помня. Първата ми работа беше в „Джилдор Шуз“ — малък обувен магазин в Сидърхърст. После станах продавач. И това… ъ-ъ… тогава… ъ-ъ… още на младини… се влюбих в дамските обувки. Откровено казано…

И заобяснява с подробности как станал ценител на дамските обувки още докато бил тийнейджър и как в един момент — не бил сигурен кога точно — бил запленен от безкрайните възможности за създаване на дамски обувки с всичките им там различни видове токчета и каишки, и капачета, и катарамки, да не говорим за различните материи, които можели да се използват, и всички декоративни елементи, които можели да се прикачат. После заразправя с какво удоволствие галел произведенията си и прекарвал пръсти по стелките им.

В този момент хвърлих поглед към центъра на борсовата зала. Стратънци го гледаха най-озадачено. Дори асистентките, на които разчитах поне да запазят малко благоприличие, клатеха глави в пълно недоумение. Някои от тях се споглеждаха невярващо. Други забелваха отчаяно очи.

И изведнъж се започна:

— Махай се, бе, скапан педал!

— Егати нещастния болен мозък!

— Разкарай се, бе, педал! Ходи се шибай!

Последваха още освирквания и дюдюкания, но този път съчетани с тропот на крака — ясен знак, че навлизат във втората фаза — изтезанието. Дани довтаса и заклати глава:

— Ебаси излагацията!

— Е, поне се съгласи да сложи акциите в доверителна сметка — кимнах. — Жалко, че не подписахме документите още днес, но на тоя свят нищо не е идеално, нали. Ама и Стив трябва да спре с тия дивотии, щото ще го разкъсат и ще го изядат жив. Не мога да го разбера — поклатих глава. — Само преди минути преговорихме какво да им приказва и ми се стори, че се разбрахме. А компанията му си я бива. Просто трябва да им разкаже историята й. Може и да ти е приятел, ама е пълна откачалка!

— И в училище си беше такъв — отвърна Дани безизразно.

— Няма значение — свих рамене. — Ако до една-две минути не се оправи, ще се кача горе. Точно тогава Стив погледна към нас и видях, че по него направо шурти пот. На гърдите му имаше тъмно петно с размерите на голям картоф. Развъртях длан в малки кръгове, в смисъл: „Давай, давай!“ После произнесох само с устни: „Плановете ти за компанията!“ Той явно вдяна.

— Окей, искам да ви разкажа как започна „Стив Мадън Шуз“, след което да обсъдя с вас светлото ни бъдеще!

Последните две думи доведоха до нови споглеждания и недоверчиво клатене на глави, но, слава Богу, залата остана спокойна. Стив продължи словото си:

— Основах компанията с хиляда долара и един модел обувка, който се наричаше „Мерилин“ — Боже милостиви! — и наподобяваше каубойско сабо. Страхотна обувка! Не бих я нарекъл най-сполучливия ми модел, но въпреки всичко беше страхотна обувка. Та успях да намеря производител за петстотин чифта на кредит, натоварих ги в багажника на колата си и започнах да обикалям от магазин на магазин. Как да ви опиша въпросната обувка? Ами… с дебело ходило, изрязана отпред, а горната част… всъщност това няма никакво значение. Въпросът е, че се стремях да изглежда, как да кажа, доста фънки, което е и запазената марка на „Стив Мадън Шуз“ — да сме фънки. Но моделът, с който компанията действително стартира, се казваше „Мери Лу“ — също доста необикновена обувка! — Майчице мила! Какви ги дрънкаше тоя нещастник! — И беше изпреварила времето си. Значително, при това! — Стив махна с ръка, с една дума: „Какво да ви разправям!“, и продължи: — Позволете ми да ви опиша и нея, защото е много важно. Тя всъщност се явяваше вариант на традиционния модел „Мери Джейн“, но от черна лачена кожа с относително тънка каишка на глезена. Но най-важното бе, че бомбето й беше изпъкнало. Момичетата сред вас знаят за какво става дума, нали? С две думи — гъзарски чепик! — тук направи пауза, очевидно надявайки се на някаква положителна реакция от страна на асистентките, но вместо това те продължиха да клатят глави. И тогава настъпи зловеща, отровна тишина — такава тишина можеш да чуеш в някое малко градче насред Канзас миг преди да го връхлети торнадо.