Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Няма начин! — отвърна тя без капка емоция в гласа.
— Безкрайно съм ти благодарен. По-добра асистентка от теб не съм имал, твоята мама! Припомни ми днешния случай след две седмици, когато дойде време за шибания ти коледен бонус, окей?
— Млъкнах за миг да чуя реакцията й. Нищо. Мъртва тишина. Невероятно! Продължих да упорствам. — Колко далече е от тук?
— На петдесетина метра и приближава адски бързо. От тук виждам издутите вени по челото му и пуши поне една… а може би две цигари едновременно. Ей, Богу, мяза на огнедишащ змей.
— Благодаря за успокоението, Джанет, драга. Вземи поне му отвлечи вниманието някак си; що не пуснеш пожарната аларма например? Аз… — В този миг Дани се надигна, сякаш се канеше да излезе от кабинета. Вдигнах ръка и със силен глас го заклеймих: — Ти пък накъде тръгна? — Задържах показалеца си насочен към креслото му. — Сядай обратно на шибания стол и се поотпусни. — Обърнах глава към черния спикърфон: — Един момент, Джанет, не изключвай. — И пак към Дани: — Слушай, моето момче, поне петдесет или шейсет хиляди от сметката на „Американ Експрес“ са твои, така че стой да си получиш своя пай от ругатните. А и колкото сме повече, толкова по-силни ще сме. — И пак към спикърфона: — Джанет, кажи на Кени моментално да си довлече гъза в кабинета ми. И той има пръст в тия лайна. И ела да отвориш вратата ми. Имам нужда от малко шум.
Другият ми партньор, Кени Грийн, беше съвсем различен чешит от Дани. Всъщност надали имаше начин двама души да бъдат по-различни. Дани беше по-умният от двамата и — колкото и невероятно да звучи това — определено по-финият. Но Кени беше по-амбициозен и благословен с ненаситен апетит за знания и мъдрост — две качества, от които бе лишен напълно. Да, колкото и да ми беше тъжно да го призная, Кени си беше тъп. Да не говорим за забележителния му талант да изказва възможно най-нескопосаните мисли по време на делови срещи, особено на ключовите, на които вече не му позволявах да присъства. А Дани се кефеше страхотно от този факт и рядко пропускаше възможността да ми припомни хилядите недостатъци на Кени. Тъй че бях заобиколен от Грийнове: Кени Грийн и Анди Грийн, които нямаха роднинска връзка.
Точно тогава вратата се отвори и мощният тътен нахлу в кабинета. Ебаси и шибаната буря от алчност — направо я обожавах! Този тътен бе наистина най-мощната от всички дроги. По-силна от всичкото негодувание на жена ми; по-силна от болката в гърба ми; по-силна от тъпите инспектори, дето зъзнеха в конферентната ми зала.
По-силна бе дори и от безумието на собствения ми баща, който точно в този момент се канеше да създаде своя собствена буря.
Глава 7.
Потене по подробностите
Със страховит глас и с брилянтносини очи, изхвръкнали тъй далеч пред лицето му, че приличаше на анимационен герой на път да се пръсне, Лудия Макс нахлу с думите:
— Ако вие, три копелета, не изтриете шибаното самодоволство от тъпите си физиономии, кълна се в шибания Господ, че лично аз ще ви го изтрия!
И започна да крачи… бавно, тежкарски… с лице, изкривено от неподправена ярост. В дясната му ръка имаше запалена цигара, вероятно двайсетата за деня, в лявата — стиропорна чаша с водка „Столичная“, изглежда първата за деня, но най-вероятно — втората.
Изведнъж спря да крачи, завъртя се на пета като прокурор пред жури и се втренчи в Дани.
— Ти какво ще кажеш за свое оправдание, Поуръш? Та ти излезе още по-шибан дебил, отколкото си те представях — да изядеш шибаната златна рибка насред борсовата зала! Какво ти става, бе?
Дани се изправи и се захили.
— Хайде, Макс! Не беше чак пък толкова зле. А и младежът си го заслужаваше…
— Сядай и млъквай, Поуръш! Ти си срам и позор не само за себе си, ами и за цялата си шибана рода, Бог да ги опази! — Лудия Макс пое дъх и продължи: — И престани да се хилиш, бе, мама му стара! Тия избелени зъби направо ми бъркат в очите! Трябват да те гледам със слънчеви очила!
Дани седна и прецени, че е добре да млъкне. Спогледахме се и едва потиснах у себе си непреодолимия порив да се ухиля. Но ако го направех, щях само да влоша положението. Погледнах Кени. Седеше точно насреща ми, на същия стол, на който седя и Вигвам, но не успях да уловя погледа му. Разглеждаше най-старателно обувките си, които, както обикновено, отчаяно се нуждаеха от лъскане. Беше си навил ръкавите в типичен уолстрийтски стил, та да се вижда дебелият златен ролекс, модел „президентски“ — точно като оня, дето и аз го имах, но Графинята ме накара да го изхвърля, щото изглеждал просташки. На Кени обаче не му стоеше нито просташки, нито особено интелигентно. А новата му прическа в стил „милитъри“ правеше ръбестата му кратуна още по-ръбеста. Моят младши партньор Ръбчо, рекох си.