Вълка от Уолстрийт

Тримата се спогледахме безмълвно. Пък и какво ли можехме да кажем? Та курвите наистина приемаха плащане с кредитни карти — поне нашите го правеха! Те, курвите, до такава степен бяха част от стратънската субкултура, че ги категоризирахме, сякаш са акции: „сините чипчета“27 бяха най-висшата категория, каймакът на курвенското общество. Обикновено бяха настървени за пробив млади манекенки или изключително красиви студентки, крайно нуждаещи се от прилично образование или маркови дрешки, които за няколко хилядарки правеха почти всичко, което може да ти роди фантазията — с теб или една с друга. „Насдакчетата“28 стояха една степен по-долу от сините чипчета. Цената им се движеше между триста и петстотин долара и настояваха да ползваш кондом, освен ако не им пуснеш солиден бакшиш, което аз винаги правех. На най-ниското стъпало бяха „розовите хартийки“29 — обикновени уличници или нискоразредни курви, отзоваващи се на нечие отчаяно среднощно позвъняване на номер, взет от евтино порносписание или от Жълтите страници. Те струваха не повече от сто долара и ако не ползваш кондом, на другия ден търчиш да ти бият пеницилин и се молиш да не ти окапе патката.

Та след като „сините чипчета“ приемаха кредитни карти, защо да не ги минеш като необлагаем разход30? В края на краищата данъчните ги разбират тия работи, нали? Едно време, когато налюскването по време на делови обяд се е смятало за в реда на нещата, нима самите данъчни не са наричали подобни мероприятия „обяд с три мартинита“? И нима не са ги осчетоводявали по сметка „ПиР“, което ще рече „Пътни и развлекателни“? А аз само си бях позволил да докарам нещата до логичния им завършек, променяйки „ПиР“ на „ПиЦ“ — „Путки и цици“!

Проблемите с баща ми обаче не се ограничаваха с тези спорни разплащания с корпоративната кредитна карта. Той просто си беше такъв — най-стиснатият човек на света. Поради което имахме, как да го кажа… фундаментални разногласия относно управлението на парите, тъй като на мен не ми пукаше да прахосам половин милион долара на зарове, а после да подхвърля чип за пет хилядарки от покер на някоя надарена представителка на „сините чипчета“.

С две думи казано, Лудия Макс се чувстваше в „Стратън Оукмънт“ като риба на сухо — или по-точно, като риба на планетата Плутон; на шейсет и пет бе поне с четирийсет години по-възрастен от средностатистическия Стратънец; освен това беше високообразован мъж с диплома за експерт-счетоводител, а коефициентът му на интелигентност стигаше докъм стратосферата, докато средностатистическият Стратънец нямаше никакво образование и беше умен колкото кашон с тикви. Беше расъл в друго време и на друго място — в стария еврейски Бронкс, сред още тлеещата пепел на Голямата депресия, когато семейството се е изхранвало ден за ден. И като милиони други расли през трийсетте, и той продължаваше да страда от създадения през Депресията манталитет да изпитва ужас от рискови ситуации, да отбягва всякакви промени и непрестанно да се разкъсва от финансови съмнения. А какво правеше в момента? Мъчеше се да управлява финансите на компания, чиято единствена дейност се основаваше на моментната промяна и чийто мажоритарен собственик, който по случайност му се падаше и син, живееше с риска от рождение.