Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Поех дълбоко въздух, станах от стола и се заразхождах пред бюрото си. После седнах на ръба му и скръстих ръце под гърдите си в знак на безсилие:
— Слушай, татко, тук стават неща, които не очаквам да разбереш. Но простата истина е, че това са моите шибани пари и ще ги харча както на мен ми скимне, мама му стара. Така че, ако не можеш да докажеш, че разходите ми се отразяват негативно на паричния поток, прехапи шибания си език и ги осчетоводи служебно. Знаеш колко много те обичам и ме боли да те гледам как се разстройваш заради някаква тъпа кредитна сметка. Става дума само за една сметка, баща ми! И много добре знаеш, че в края на краищата ще я платиш. Тогава какъв е смисълът да се разстройваш толкова? Още днес следобед ще направим двайсет милиона, така че на кого му пука за някакъв си половин милион?
В тоя момент се намеси Ръбчо:
— Макс, моят дял в тая сметка е нищожен. Така че напълно споделям мнението ти.
Усмихнах се вътрешно: Ръбчо току-що направи поредния си колосален гаф. При всякакво вземане-даване с Лудия Макс човек трябва да спазва две основни правила: първо, в никакъв случай не се опитвай да прехвърлиш отговорността или вината върху друг. Ама никога! Второ, никога не намеквай дори, че вината може да е у обичния му син, когото той единствен има правото да хока. Та Макс сега се нахвърли на Кени:
— По мое мнение, Грийн, всеки похарчен от теб долар над нулата е излишен разход, тъпунгер недодялан! Синът ми поне печели всичките пари на фирмата! А ти, лайно такова, какво друго си направил, освен дето ни забърка в онова дело за сексуален тормоз с оная цицореста асистентка — забравих й шибаното име! — И заклати глава с отвращение. — Така че затваряй си плювалника и се благодари на съдбата, че синът ми е бил така добър да те вземе за свой съдружник.
Усмихнах се на баща си и се пошегувах:
— Татко, татко! По-спокойно, че ще си докараш някой шибан инфаркт. Знам какво си мислиш, но Кени не искаше да прави някакъв намек. Знаеш, че всички те обичаме и уважаваме и че те възприемаме като гласа на здравия разум. Така че дай да поуспокоим топката…
Откакто се помня, баща ми все води някаква едностранна сухопътна война срещу самия себе си, състояща се от ежедневни битки срещу невидими противници и неодушевени предмети. За пръв път ми направи впечатление, когато бях на пет — отнасяше се към колата си така, сякаш беше жива. Наричаше зеления додж дарт модел 1963 година „миличка“. А проблемът бе, че тя издаваше някакво странно тракане под самото контролно табло — някакъв неуловим кучи син, който според татко ония гадни копелета от автозавода са поставили нарочно в неговата миличка, та лично да се ебават с него и да го влудяват. Никой друг не чуваше въпросното тракане, освен майка ми, която, естествено, само се правеше, че го чува, иначе току-виж емоционалната гарнитура на баща ми избила.
Но това беше само началото. Дори отиването му до хладилника си беше доста рискована ситуация, понеже имаше навика да пие млякото направо от картонената кутия. Драмата настъпваше щом дори една капчица се стечеше по брадата му. Ей богу, направо откачаше! Шляпваше кутията върху плота и почваше да мърмори: „Дейба и шибаната лайняна кутия, дейба! Тия тъпи копелета, дето ги измислят тия кутии, не могат ли да измислят поне една, дето да не позволява да капе мляко по скапаната ти брада?“
Кой друг да е виновен, ако не кутията с мляко? Така че Лудия Макс се обграждаше с цяла система от странни действия и закостенели ритуали, които да го пазят от жестокия, непредсказуем свят, пълен с потракващи автомобилни контролни табла и нескопосани кутии с мляко. Ежедневният му сутрешен ритуал се състоеше от три цигари „Кент“, трийсетминутен душ и прекомерно дълго бръснене с бръснач, додето една цигара димеше в устата му, а друга догаряше на ръба на мивката. После се обличаше, като първо обуваше бели боксерки, после чифт черни три четвърти чорапи и накрая — черните си лачени обувки, но не и панталоните. И тръгваше в този си вид из апартамента. Закусваше, изпушваше още няколко цигари и молеше да го извинят, но отивал да му направи едно сране от световна класа. Сетне се сресваше до почти идеално състояние, обличаше колосана риза, закопчаваше я бавно, вдигаше яката й нагоре, нахлузваше вратовръзката, правеше й съвършен възел, сваляше яката и обличаше сакото. И чак тогава, в мига на тръгването, си обуваше панталона. Така и не разбрах по каква причина оставяше тази процедура за последна, но самата гледка в течение на толкова години явно ме бе белязала по някакъв неизвестен начин.