Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— Не. Той ще ни атакува колкото може по-яростно, но като сведе собствените си загуби до минимум.
Тави кимна.
— Ще ни пуска кръв по целия път до Мастингс. За да ни довърши накрая.
— Колко време ще отнеме?
Тави поклати глава, пресмятайки. Благодарение на работата на Ерен той разполагаше с подробни карти за разработване на своя собствен план и беше запознат с територията, през която им предстоеше да си пробиват път с бой.
— Около десет седмици, ако имаме късмет — Тави присви очи, гледайки към картата. — И нямам особено предчувствие за късмет.
— Много неща могат да се случат за десет седмици — отвърна Сирил.
— Трябва да говоря с него още веднъж — каза Тави. — Насаме. Може да се окаже по-възприемчив към идеята за преговори, ако не е заобиколен от хора.
— Той винаги е заобиколен от хора — каза Сирил. — И от това няма да излезе нищо добро, капитане.
— Но това е глупаво. Насаг е готов за диалог.
— Не го знаеш — каза Сирил. — Никога, с нито една дума не го е намеквал.
— Това не е техният начин — отговори Тави. — За канимите говоренето е безполезно. Действията говорят по-силно. И Насаг със своите действия ясно заяви намеренията си. Той е готов да си сътрудничи с алеранци, а не просто да ги убива — и иска да си тръгне.
— Възможно е — каза Сирил. — Възможно е да си прав. Ако аз командвах, щях внимателно да обмисля думите ти. Ти си го заслужил — той поклати глава. — Но командвам не аз и не ти. Ако отново повдигнеш тази тема, той ще има оправдание да те махне. Не му позволявай да го направи.
Тави проговори през стиснати зъби.
— Трябва да има начин.
— Тогава го намери — каза Сирил, надигайки се от стола. — Но го прави в свободното си време. Съсредоточи се върху това, което се случва тук и сега. Животът на много хора зависи от теб, въпреки че те може и да не го знаят.
— Да, сър — отговори Тави.
Те си размениха взаимни поздрави и Сирил, подпирайки се на бастуна си, закуцука навън. Миг по-късно Максимус провря главата си през вратата.
— Поздрави, капитане. Какви са новините?
— Потегляме — отговори Тави и тръгна към вратата. — Извикай трибун Цимния в моя кабинет, ако обичаш, за да обсъдим логистиката. И сложи момчета на стража.
Той огледа коридора отдясно наляво и се намръщи.
— Хм. Очаквах, че Маркус ще е тук. Виждал ли си го?
— Днес — не.
— Когато ги видиш — каза Тави, — също го изпрати при мен.
— Да, сър — каза Макс.
Тави отиде при дъската и изтри всичко с влажна кърпа. Много небрежно бе от страна на Арнос да остави всички планове за придвижването така, че всеки идиот да може да дойде и да ги види.
— Добре, трибун — въздъхна той. — Да се заемаме с работата.
Глава 7
Маркус огледа окаяната шатра на кръчмата, една от многото, израснали в бежанския лагер. Не беше идвал в това заведение преди, но през деня видя много подобни на него. Наистина, малко от тях бяха толкова трагични.
Брезентът на палатката беше леко намазан със смола, вместо да бъде обработен правилно. Подът, който можеше да бъде поне добре пометен и застлан с тръстика, тук беше заменен с обикновена кал. Краката на масите бяха потънали в нея цели шест инча и плотовете щяха да са прекалено ниски, ако пейките пред тях не бяха потънали по същия начин.
Маркус погледна халбата пред себе си. Бира с някакви парчета, плуващи в нея, най-вероятно беше зърно от ферментационните резервоари, но никой не би го казал със сигурност. Не миришеше на бира, както би трябвало. Миришеше на нещо като мръсна вода, но не толкова приятно.
Той плати за това със сребърен бик, а медните овни, които получи като ресто, бяха изсечени толкова зле, че рогата от лицевата страна почти изцяло ги нямаше.
Беше интригуващо в известен смисъл. Лагерът на бежанците правеше това, което несгодите винаги правеха с хората. В някои от тях откриваше величие на духа, което изглеждаше почти невероятно.
Фиделиас видя мъже, които буквално нямаха нищо, да дават плаща от гърба си на премръзнали деца. Видя семейства, едва имащи храна за собственото си оцеляване, да вземат друго бездомно дете, да намират начин да опънат одеяло върху още едно замръзващо тяло. Видя легионери от Първи алерански, които, след като видяха страданията на бежанците по време на тренировките, харчат цялата си току-що получена заплата за храна и я разпределят на нуждаещите се в лагера.