Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
В други обаче това предизвикваше само най-лошото. Той водеше отряди, които погребваха труповете на хора, убити заради парцаливите си плащове и дрипите, с които увиват краката си. Видя мъже, които караха жените да плащат с телата си вместо с пари, видя как тези, които имаха нужното на други, да тъпчат и унижават, преди да го споделят.
Той видя ожулвания и счупени кости, появили се в резултат на страх и бурен гняв. Болести, причинени от въздействието на природата и липсата на храна, дори и тук — в най-плодородните земи на Империята. И всичко това, всички тези нещастни, жалки, отвратителни прояви на човешката природа се събраха в едно цяло, превръщайки се в почти видима мъгла, смрад, увиснала във въздуха, която миришеше като…
Ами да. Която миришеше като тази бира.
Маркус избута плесенясалата си дървена халба малко по-далече и положи всички усилия да игнорира миризмата. После извади миниатюрна лампа от торбата си, промърмори на фурията в нея да се събуди, постави я на грубата маса и зачака.
В безименната кръчма влезе перачка и леко се поколеба на входа, докато се оглеждаше. Вътре беше достатъчно тъмно, така че малката му лампа й послужи за ориентир, тя тръгна по неравния под и седна на масата му.
— Добър ден — каза преобразената лейди Акватайн. Тя гнусливо огледа кръчмата. — Винаги съм знаела, че си скрит романтик.
Маркус й бутна халбата.
— Ще пийнете ли?
Тя хвърли поглед на халбата, леко пребледня и го измери с високомерен поглед.
— Както желаете — каза той.
— Защо тук? — попита тя.
— Тук никой няма да ме разпознае.
— Аз едва те познах.
Маркус сви рамене.
— Без броня. В друг плащ. Покрит с качулка. Приличам на всички останали.
— Можехме да се срещнем навсякъде — отвърна тя. — Защо тук?
Маркус вдигна поглед и срещна нейния.
— Може би съм искал да видите това.
Перачката наведе глава встрани.
— Да видя какво?
Той направи всеобхващащ жест с ръка.
— Последствията.
Тя рязко вдигна вежди.
— По принцип хората, които вземат сериозни решения, никога не виждат какво може да се случи. Всичко това… и дори по-лошо от това тук, или това, което видяхте по пътя до тук — всичко това е резултат от такива решения.
Дълго време тя го гледаше, без да изразява никакви емоции.
— Това трябва да ме уплаши ли?
— Това? Това е нищо — отговори Маркус. — Това тук се случва при културни разногласия, каквито в една или друга степен имаме сега с канимите. Това се случва, когато всеки трябва да затегне малко колана, но все пак може да го направи. На юг всичко е много по-лошо. Върлуват болести. Глад. Разбойници, мародери, наемници. Беззаконие. Затова хората правят линчове.
Той кимна към кръчмата. Навън, зад мокрото, лепкаво платно, някой се опитваше да си поеме дъх между пристъпите на влажна кашлица.
— Това е цвете в сравнение с другото, което може да се случи.
Лейди Акватайн присви очи.
— Имаш предвид, ако съпругът ми и аз продължим да изпълняваме плановете си.
— Трябва да знам всичко за тях — отговори Маркус. — И съм сигурен, че не знам. Така че, кажете ми.
— Най-много от всичко аз постоянно се възхищавам на твоя професионализъм. Това не ти подхожда.
Маркус сви рамене.
— Тук е доста безопасно място. Трябваше да ви кажа някои неща. Направих го. Вие решавате как да постъпите.
Лейди Акватайн се намръщи. Няколко секунди тя гледа окаяната кръчма. После бързо тръсна глава, хвана халбата и плисна съдържанието й на пода. Рязко постави халбата обратно на масата.
— Фокусирай се върху поставената задача.
— Бих го направил, ако той беше благоволил да дойде навреме.
Тя сви рамене.
— Свикнал е да бъде най-важната персона. Важните хора винаги закъсняват за срещи.
— Защо така го глезиш? — попита Маркус.
— Имам нужда от него — каза тя просто.
— Какво се случва, когато престане да бъде нужен?
Тя леко му се усмихна.
— Ще има възможност по-добре да усвои работни навици.
Точно в този момент платнената завеса на входа на кръчмата отново се отметна и половин дузина фигури влязоха вътре, всички в плащове и твърде добре облечени за обстановката наоколо. Маркус въздъхна. Най-лошото след напускането на курсорите беше недостигът на професионализъм и компетентни сътрудници.