Златото на краля

Бях се измъкнал крайно предпазливо, като криех елека и шпагата под късия плащ. Единствен дон Франсиско ме мярна за миг отдалеч и ми отправи една усмивка, без да спира да си бъбри с капитана и Копонс, които за мой късмет седяха с гръб към вратата. Щом се озовах на улицата, се отправих към площад „Сан Франсиско“, като междувременно оправих външния си вид, както подобава. По-нататък се постарах да избягвам най-оживените места и продължих, като следвах, доколкото ми бе възможно, най-близките околности на улиците „Сиерпес“ и „Пуерко“. Накрая излязох на безлюдната Аламеда.

Макар че тя все пак не беше чак толкова пуста. Едно муле изцвили под тополите. Сепнах се и го потърсих с поглед. Когато очите ми привикнаха към мрака на горичката, забелязах очертанията на карета, спряла до един от каменните фонтани. Запристъпвах много предпазливо, с ръка на дръжката на шпагата, докато различих приглушеното сияние на закрит фенер, който осветяваше вътрешността на каляската. Малко по малко, все по-бавно, стигнах до стъпалото й.

— Добър вечер, войнико.

Този глас ме лиши от моя собствен и накара ръката ми, опряна на ръкохватката на шпагата, да потрепери. Може пък в крайна сметка да не беше клопка. Може пък да беше вярно, че тя ме обича и че е там, чакайки ме, както беше обещала. Забелязах една мъжка сянка по-горе, на капрата, и друга на задната част на колата: двамина смълчани слуги бдяха над почетната придворна на кралицата.

— Радвам се да установя, че не сте страхливец — прошепна Анхелика.

Свалих тореадорската си шапка. Светлината на фенера едва позволяваше да се различат силуетите в мрака, но беше достатъчна, за да огрее вътрешната тапицерия, златните отблясъци на косите й и атлаза на роклята й, когато тя се размърдаше на мястото си. Загърбих всякаква предпазливост. Вратичката беше отворена и аз се опрях на стъпалото. Прелестен парфюм ме обгърна като ласка. Тя носи този аромат по кожата си, мина ми през ума, и щастието да го вдъхвам сега заслужаваше да рискувам живота си.

— Сам ли сте?

— Да.

Настъпи дълга тишина. Когато проговори отново, тонът й показваше удивление.

— Много сте глупав — рече — или сте истински идалго.

Замълчах. Мигът беше прекалено щастлив, за да го развалям с думи. Полумракът позволяваше да отгатна изражението на очите й. Продължаваше да ме гледа, без да проронва дума. Аз докосвах атлаза на полите й.

— Казахте, че ме обичате — промълвих най-сетне.

Настъпи нова дълга тишина, нарушавана от цвиленето на мулетата. Чух как кочияшът се размърда неспокойно на капрата и ги успокои с едно тръсване на юздите. Онзи отзад си оставаше неподвижно петно.

— Така ли казах?

Остана безмълвна за момент, все едно се мъчеше да си припомни разговора от сутринта при Алкасарите.

— Може би е истина — заключи тя.

— Аз ви обичам — заявих чувствата си.

— Затова ли сте тук?

— Да.

Навеждаше лицето си към моето. Кълна се в Бога, че можех да почувствам допира на косите й по страните си.

— В такъв случай — промълви тя, — това заслужава да бъде възнаградено.

Прекара ръка по лицето ми с безкрайна нежност и внезапно усетих устните й да се притискат в моите. За един миг се задържаха върху устата ми, меки и свежи. После тя се отдръпна към дъното на колата.

— Това е само предплата от дълга ми към вас — рече. — Ако оживеете, ще можете да си поискате и останалото.

Тя даде заповед на кочияша и онзи изсвистя с камшика. Каляската потегли и се отдалечи. А аз останах зашеметен, с тореадорската шапка в едната ръка, опипвайки с пръстите на другата устата, която Анхелика де Алкесар беше целунала. Вселената се въртеше лудо около мен и ми беше необходимо доста време, за да си върна разсъдъка.

Тогава се огледах наоколо и видях силуетите.