Тайната на забранената книга [bg]

Изсумтях. Специални сили. Някой е гледал много филми и това не бях аз. Капанът беше в това, че се предполагаше, че аз съм едно от тези неща. Според Баронс това „Истинско зрение“ се предаваше по кръвна линия. Той вярваше, че Алина също го е имала и е била убита от някой Фае, когото е видяла.

Затворих дневника си. Вече бях изписала около две трети от него. Скоро щеше да ми трябва нов. Първата половина съдържаше скръбни излияния, осеяни с несвързани спомени за Алина. Следващите около трийсет страници бяха натъпкани със списъци и идеи за проследяването на убиеца й.

А последните страници бях изпълнила с абсолютни глупости. Мама и тате щяха да ме заключат и да ме сложат на лекарства, ако някога им попаднеше в ръцете. „Не знаем какво е станало, докторе — можех да чуя думите на татко, който подаваше дневника ми на психиатъра. — Тя замина за Дъблин и просто полудя.“ Внезапно разбрах защо Алина винаги криеше нейните.

Примигнах и повторих в ума си: „Алина винаги криеше нейните.“

Разбира се, как можах да забравя?

Алина беше водила дневник цял живот. Откакто бяхме деца, никога не пропускаше и ден, без да пише в него. Гледах я през коридора нощем, преди да затворим вратите на стаите си, за да спим, просната на леглото си да пише. „Някой ден ще ти позволя да го прочетеш, Джуниър11“ — ми казваше тя. Беше започнала да ме нарича Литъл Мак12 (точно обратното на Биг Мак), когато бяхме малки, което съкрати до-Джуниър, когато пораснахме. „Когато и двете сме на по осемдесет и нещо и е твърде късно да се научиш на някакви лоши навици от мен.“ Беше се смяла и аз също се бях смяла, защото Алина нямаше никакви лоши навици, което беше пределно ясно и за двете. Дневникът беше нейният изповедник, нейният най-добър приятел. Тя споделяше с него неща, които никога не казваше на мен. Знаех това, защото бях намерила няколко от дневниците й през годините. Когато пораснах, спрях да ги търся, но тя не спря да ги крие. Беше пакетирала тези от по-младите си години в един заключен сандък на тавана, но не спря да ме задява за това, как никога няма открия последното й най-страхотно скривалище.

— Напротив, ще го намеря — заклех се. Щях да го намеря, дори това да означаваше да разглобя целия й апартамент част по част. Не можех да повярвам, че не се бях сетила досега, че някъде тук, в Дъблин, има запис на всяко нещо, което се беше случило със сестра ми, откакто беше пристигнала, включително на всичко, което можеше да се разбере за тайнствения мъж, с когото се беше виждала. Просто бях заслепена от надеждата си, че Гардий ще възобнови работата по случая, от опаковането и от странните неща, които виждах.