Крал на пепелища [bg]

На стария ковач все още му оставаха години за работа, но навлизаше във възраст, когато едно по-кротко място щеше да му е добре дошло. Деклан разбираше това. През живота си беше видял как Едвалт поддържа умението си, но знаеше, че крачката му забавя. Задачи, чието свършване отнемаше час, вече отнемаха по-дълго. Дори с такъв даровит чирак като Юсан производителността на Едвалт беше спаднала малко.

Скоро щеше да спадне значително. Това беше прост житейски факт. Ако живееше в голям град, занаятчия като Едвалт все пак щеше да се справя добре, да изработва малки ценни вещи, най-вече броня и оръжие. Но тук в Онкон? За всеки поръчан меч трябваше да прави стотици конски подкови и юздечки, да поправя окове на фургони и наплати на колела, да оправя гребла, мотики и всякакви други селски вещи, които поглъщаха дните и връщаха малка отплата.

Деклан претегли възможностите си за избор. Едвалт щеше да очаква отговора му скоро, може би дори до няколко дни. Знаеше, че трябва да остане и да изкупи ковачницата; преходът щеше да е лесен, защото щеше просто да продължи да работи, както го беше правил през целия си живот, да изплаща на Едвалт дял от дължимото за работата, докато стане пълен собственик на ковачницата. Беше съблазнителен план, защото това бе единственият дом, който бе познавал.

И все пак вътре в него се таеше едно любопитство, желание да види нещо повече от света. Гарн беше просторно място, с всевъзможни хора и най-различни обичаи. Не само имаше много чуждоземни места на двата близначни континента и обкръжаващите ги острови, имаше и далечни отвъдморски земи, които малцина бяха посещавали. През живота му много пътници бяха минали през Онкон и бяха изострили интереса му за такива въображаеми места.

Един майстор ковач, дори и толкова млад като Деклан, щеше да си осигури добър живот и благоденствие в подходящото градче, а с опеката на местен барон можеше дори да очаква богатство. Кой знае дали имаше майстори ковачи отвъд морето? Или дори дали някой отвъд океаните знаеше за съкровищната стомана?

Съблазънта на непознатото и удобството на познатото го притегляха с еднаква сила. Въздъхна и осъзна, че макар да трябва да реши скоро между двете, не е длъжен да вземе решение точно в тази минута.