Крал на пепелища [bg]

Въпреки дразнещото усещане за познатост на езика не можеше да разбере какво си казват и можеше да чуе само отделни думи от разговора, защото мъжете говореха тихо.

Чу една дума, която му бе позната. Мигновено беше повторена от един от мъжете, които бе проследил, но от интонацията му прозвуча като въпрос. Сърцето на Хату подскочи и той го успокои с усилие, за да се съсредоточи върху това, което се говореше. Наведе се колкото може по-ниско и надникна още иззад ъгъла… и изведнъж започна да разбира това, което чуваше.

Притисна гръб в колоната. Паниката вътре в него заплашваше да се надигне, сърцето му се разтуптя. Наложи си спокойствие, задиша по-скоро бавно, отколкото дълбоко, упражнение за успокояване, което бе научил отдавна. След като се овладя, надникна отново иззад колоната, почти беше долепил лице до пода.

И точно тогава един от мъжете стана, тръгна към ниската недоиззидана стена и отвори капака на фенера, който носеше.

Хату замръзна, притиснал буза в студения под; едва надви инстинкта да се дръпне, за да се скрие. Бяха го учили да се крие зад всякакво възможно прикритие, но всяка фибра в съществото му искаше да драсне и да побегне колкото може по-бързо. Знаеше, че движението привлича окото дори в смътна светлина, докато едно странно очертание в сумрака е по-малко вероятно да привлече внимание. От гледна точка на мъжете в помещението, ако някой погледнеше към него, главата му нямаше да прилича на нещо повече от объл камък, но всяко движение щеше да го издаде. Наложи си да повярва в разумността на тази мантра и бавно осъзна, че е в безопасност: никой от мъжете не гледаше към него. Хату бавно и безшумно издиша и продължи да ги наблюдава.

Мъжът с фенера се върна при другите, извади сгъната хартия от една кожена торба и я подаде на един от двамата мъже, които Хату беше проследил. Хату настръхна за втори път. Четиримата около мангала също бяха облечени като сикари, въоръжените убийци и шпиони на Коалтачин, но с леки разлики, достатъчно многобройни, за да го убедят, че не са от родната му страна.

Мъжете заговориха отново и онзи с хартията я посочи в отговор и повтори фразата, съдържаща думите, които Хату бе разпознал.

Остана съвсем неподвижен, за да се слее със сумрака. Знаеше, че трябва да напусне колкото може по-скоро и да докладва на лъжливия монах, който го чакаше.

Мъжът, който държеше хартията, я прибра в торбата и затвори капака на фенера. Хату използва момента, за да се измести отново зад колоната. Знаеше, че и най-малката промяна в осветлението ще принуди очите на хората в помещението да се приспособят и така ще ги заслепи за миг; имаше много добър шанс да остане невидим. Но знаеше, че никаква промяна в светлината няма да предпази да не го чуят, ако издаде някакъв звук.