Крал на пепелища [bg]

Когато мина през изгорялата врата, завари лъжливия монах да разбърква нещо в едно гърне на малкия огън. Бодай му хвърли само един поглед и веднага обърна глиненото гърне с пръчката за бъркане, за да изгаси огъня. После попита спокойно:

— Какво?

Хату клекна до него.

— Успях да проникна в двора на цитаделата и преди да потърся път навътре, отидох да огледам катедралата, както ми нареди. Зърнах двама мъже да влизат в нея. Говореха на език, който не разпознах отпървом. Единият беше облечен като онзи църковен служител на пристанището, но другият беше облечен като сикари. Срещнаха се с други четирима, които се криеха вътре, и те облечени така.

Бодай вдигна ръка и Хату спря.

— Като сикари?

— Не можах да видя добре, но имаше разлики.

— Опиши ги.

— Покривалата на главите им не бяха като тези, които носят нашите хора. Приличаха повече на тюрбани. — Направи въртеливо движение около главата си. — Не големите като на търговците от…

— Достатъчно — прекъсна го Бодай. — Какво още?

— Малко можех да видя, но един отвори капака на фенер за малко и успях да видя, че облеклото им е по-хлабаво от това на нашите сикари, с широк пояс и елек, мисля… Заподслушвах и…

Бодай кривна глава настрани, досущ като куче, когато се вслушва.

— Продължавай.

— Говореха нашия език, майсторе. Но с акцент, какъвто не бях чувал. Някак гъгнив.

— Опиши го.

— Отначало не можех да го разбирам, защото те… — Помълча малко, след което продължи: — Като че ли гълтат звуците, вместо да ги произнасят като нас. — Бодай кимна. — Задържаха звука „о“ назад в гърлото си, тъй че не се чуваше ясно.

— Съкращаваха ли думите? — попита Бодай.

Хату се ококори.

— Да, точно това е! Точно затова ми беше трудно, докато ухото ми не привикна със звука. Говореха все едно имат камъчета в устата!

Бодай въздъхна, после кимна и започна да събира оскъдните си вещи и да ги пъха в пътната си торба.

— Какво друго?

Хату продължи:

— Говореха за срещи, съобщения и повечето смисъл беше скрит, но знаеха за какво говореха. Казаха само една дума, която разбрах ясно; повториха я два пъти и това беше думата, която първо разпознах.

— Какво казаха?

— Името ти. Бодай. Извадиха нещо, което трябваше да е карта, и пратиха четирима на портите да наблюдават, а петия на кейовете. Мъжът от църквата каза, че ще прати още хора да идат със сикарите.

— Тръгваме веднага — каза Бодай и се изправи.

Хату грабна пътната си торба и го последва извън сградата. Тръгнаха към пристанището, но завиха на изток при малкия площад.

— Има едно място, където трябва да идем, преди да са ни открили — каза Бодай, докато крачеха бързо. — Защото ако не ни видят, че се опитваме да напуснем утре, ще започнат сериозно да претърсват града. — Огледа се и сниши глас. — Но ако ме сполети нещо лошо или ако се разделим, трябва да се върнеш в Коалтачин. Знаеш ли как да потърсиш кораб?