Крал на пепелища [bg]

Двамата мъже влязоха в катедралата и след като изчезнаха в тъмното, Хату се помъчи да се успокои. Съсредоточи се върху това да диша бавно. За няколко мига имаше чувството, че сърцето му ще пръсне гърдите му. След като се отпусна, осъзна колко близо бе стигнал до паниката. Ако не беше тренировката му, най-вероятно вече щеше да е мъртъв.

Прецени възможностите си. Можеше да се върне веднага и да уведоми Бодай за видяното, но знаеше, че старият майстор ще зададе много въпроси, за които нямаше отговори, и най-вероятно щеше да му заповяда да се върне. Осъзна, че има само един избор.

Нямаше представа дали двамата мъже са вече дълбоко навътре в зданието, или са просто зад входа, така че изключи възможността да ги проследи през него и вместо това безшумно притича и се присви зад един участък от недовършена стена от дясната страна на входа. Чу заглъхващите им гласове и поскърцването на ботуши по каменния под, докато двамата влизаха навътре в катедралата.

Хату направи стъпка вляво и надникна през входа. Когато се довършеше, сигурно щяха да сложат огромни врати, поне двайсет стъпки на ширина. Смътната светлина от фенера се отдалечаваше — двамата мъже навлизаха дълбоко навътре в огромното здание.

Хату бързо отхвърли възможността да ги проследи през вратата. След като нямаше представа за препятствията, за възможни укрития или колко души може да се крият в сумрака вътре, беше твърде рисковано.

Бързо отиде до левия ъгъл на катедралата и надникна иззад него. Свързващата стена все още представляваше нисък ред камъни, висока едва колкото да може да се скрие зад нея. Хату се приведе ниско и тръгна покрай стената, успоредно на това, което според него трябваше да е пътят на двамата от входа.

Постара се да пренебрегне факта, че всяка грешка от негова страна вероятно ще доведе смъртта му. Главната цел на тренировката му, като с всички ученици на Коалтачин, беше да не го засекат. Съсредоточи се върху това да приложи всеки трик и умение, на които беше научен.

Патешкото ходене беше трудно дори за пъргав младеж като Хату и бедрата и прасците го заболяха ужасно. Отново чу гласовете в сенките и спря. Бавно се изправи и погледна през рамо, за да запомни пътя в случай че му се наложи да напусне много бързо мястото си. Имаше светлина едва колкото да може да види по-тъмните очертания в сумрака.

На ъгъла, който току-що беше подминал, имаше струпани сечива и камъни, тъй че ако му се наложеше да побегне и не налетеше право на тях, можеше и да оцелее. Ако можеше да стигне до щайгата и да се покатери на първия покрив… Остави тази мисъл недовършена. Мисленето за твърде много неща наведнъж беше глупаво, водеше до грешки и не спомагаше за спокойно наблюдение и невидимост.