Друговремец [bg]

Освен това харесвах Колъм, въпреки че явно възнамеряваше да ме държи тук за неопределено време. Е, ще видим, мислех си, докато се стараех с ружа. Дугал беше казал, че пациентът ми е в обора, нали? А там имаше коне, с които беше възможно човек да избяга. Веднага след като приключех със Залата, щях да потърся Джейми Мактавиш.

А Залата се оказа, ами, залата - тази, в която бяхме вечеряли. Ала сега изглеждаше различно. Масите, скамейките и столчетата бяха избутани до стените, главната маса не се виждаше, заменена от голям резбован стол от тъмно дърво, покрит - така предполагах, - с традиционната носия на клана, тъмнозелено и черно с по-бледи червено-бели мотиви. По стените висяха клонки зеленика, а на пода бяха опънати черги.

Млад гайдар настройваше малкия си инструмент зад празния стол. До него се бяха наредили навярно близките съветници на Колъм: мъж със слабовато лице, тесни карирани панталони и дълга риза, оплешивяващ дребосък с украсено с брокат палто - очевидно писар, защото седеше на малка маса с мастилница, пера и хартия, - двама мускулести мъже с полички, които стояха в позата на бодигардове, а малко по-встрани - един от най-едрите мъже, които бях виждала някога.

Удивена, вперих поглед във великана. Четинеста черна коса растеше от темето му почти до веждите. Подобно окосмяване покриваше огромните му предмишници - беше навил ръкавите на ризата чак до лактите. За разлика от повечето останали мъже, великанът не изглеждаше въоръжен, с изключение на мъничък нож в единия ботуш. Едва отличавах дръжката сред гъсталака от косми по краката му, над шарените чорапи. Огромен кожен колан опасваше кръста му, ала не виждах нито кама, нито меч. Въпреки размерите си, мъжът имаше весело изражение и като че ли се шегуваше с този с карираните панталони, който до него приличаше на кукла.

Гайдарят ненадейно започна да свири - гайдата му нададе пронизителен писък, който лека-полека се превърна в нещо като мелодия.

Присъстваха около трийсет-четирийсет души, всички по-добре облечени и спретнати от гостите предната нощ. Обърнаха глави към другия край на залата, където след известна пауза в мелодията влезе Колъм, следван на няколко крачки от Дугал.

И двамата Макензи носеха очевидно церемониални дрехи - тъмнозелени полички и добре скроени палта. Палтото на Колъм беше бледозелено, а това на Дугал - червеникавокафяво. Наметките им падаха свободно пред гърдите, прикрепени с по една голяма, украсена с бижу брошка. Колъм бе пуснал черната си коса, внимателно намазана с масло и накъдрена по раменете. Тази на Дугал още беше на опашка, почти със същия цвят като палтото му.

Колъм бавно обходи цялата зала, кимаше и се усмихваше на хората и от двете си страни. Столът му се намираше до една арка. Можеше да влезе оттам, а не от противоположния край на залата. Значи беше нарочно - тази показност на недъга му и клатушкането му по дългия път към мястото му. Нарочен бе и контрастът с високия му по-малък брат, който гледаше право напред и следваше Колъм, като застана зад дървения стол.