Друговремец [bg]

Госпожа Фицгибънс! Гледката ме върна в пълно съзнание, а с него се завърнаха и спомените ми. Беше истина, значи.

Увих се в едно одеяло, станах със залитане и се запътих моментално към огъня. Госпожа Фицгибънс беше приготвила супа - отпих, чувствах се като оцелял от опустошителна въздушна атака. Жената разстилаше нови дрехи на леглото: дълга жълтеникава долна риза, тънко поръбена с дантела, фуста от фин памук, две горни поли в кафеникави тонове и бледожълт корсаж. Тоалетът ми завършваха вълнени чорапи с кафяви ресни и чифт жълти пантофи.

Без да обръща внимание на възраженията ми, госпожа Фицгибънс ме измъкна от незадоволителните ми одежди и се облякох пред очите й. Отстъпи назад и огледа със задоволство свършеното.

- Жълтото ти отива, моме. Така ми се стори още отначало. Хубаво ти стои, с тази кафява коса и златните петънца в очите ти. Обаче почакай, ще ти трябва и лента за коса. - Тя обърна навън един от торбестите си джобове и извади шепа ленти и дребни дрънкулки.

Твърде зашеметена, за да се възпротивя, аз й позволих да ми върже косата, докато недоволстваше колко неженствена е дължината до раменете.

- Божичко, мила, какви си ги мислила, докато си я рязала тая коса толкова късо? Да не си се маскирала? Чувала съм, че някои девойки го правят, за да се скрият от проклетите червенодрешковци, докато пътуват. Хубаво ще е девойките да могат пак да пътуват в безопасност.

Продължаваше да говори, като приглаждаше тук някоя къдрица, там някоя гънка в облеклото ми. Накрая като че ли остана доволна.

- Гледай ти, колко хубаво. Сега имаме време за по залък, преди да те заведем при него самия.

- Него самия? - Не ми харесваше как звучи. Който и да бе Той самият, навярно щеше да задава неприятни въпроси.

- Големия Макензи. Кой друг?

Кой друг наистина? Замъкът Леох бе насред земите на клана Макензи. Напълно логично предводителят бе Макензи. Започна да ми става ясно защо групичката ни бе яздила цяла нощ, за да стигне дотук - тук биха били в пълна безопасност от Короната. Никой английски офицер с капка здрав разум не би отвел хората си толкова навътре в земите на клан. В противен случай рискуваше смърт от засада още при първата горичка. Освен това само относително многобройна армия би стигнала до портите на замъка. Опитвах се да се сетя дали английската армия е успяла да стигне дотук, когато ненадейно ми хрумна, че крайната съдба на крепостта не е толкова важна, колкото моето непосредствено бъдеще.

Нямах апетит за питата и кашата на госпожа Фицгибънс, но се престорих, че ям, за да имам време да помисля. Докато госпожа Фиц се върне, за да ме въведе при Големия Макензи, бях скалъпила план.

Земевладелецът ме прие в стая на върха на голямо каменно стълбище. Намираше се в една от кулите и бе кръгла и отрупана с картини и гоблени. Остатъкът от замъка ми се струваше удобно място за живеене, макар и голо, но тази стая бе пищно претъпкана с мебели, украси и стоплена от голям огън и свещници. Макар че външните стени на замъка имаха високи зарешетени прозорци, за да отблъсват по-добре атаки, прозорците на вътрешната стена изглеждаха по-нови и бяха на панти, за да пропускат повече дневна светлина.