Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

От тази случка нататък имах едно на ум, когато става дума за свръхестественото. За жалост, това беше едва първата ми среща с него. Една вечер, вече на шестнайсет, си вървях из града, когато в близкия парк видях как човек в униформа на гвардеец на Кралицата се превръща в мечка и побягва нанякъде през дърветата. Малко след това се чу детски писък. На другия ден съобщиха по новините за избягала от зоопарка мечка стръвница, която ранила малко момченце, но била убита от един от верните пазители на нашия монарх.

Преди няколко години пък моя приятелка от училище избяга с луд мъж, който я подлъга с обещания да пътуват през времето и пространството в една тясна дървена кутия. Мяркал съм този тип и преди, както и други лунатици със същите идеи, които винаги се представят за медицински лица и примамват млади момичета, които да „пътуват“ с тях…

Като се вземат предвид всички тези случки, едва ли някой би ме съдил, че реших да напусна Лондон и да се преместя да живея на някое спокойно място. Избрах това да е сравнително малък град в Северна Ирландия на име Елпида. Защо там ли? От една страна харесвах острова и неговите тучни зелени поля, а от друга там човек все още можеше да се почувства поданик на Нейно величество, а чаят „Туинингс“ не беше от онзи, който предлагаха извън граница. Все пак напусках Лондон, но исках да си остана британец…

Елпида е наистина спокоен град, с население от само няколко хиляди души, с малки улички, в които човек може спокойно да се разхожда и денем, и вечер, без да се притеснява, че една от къщите, покрай които минава, е замък на черен магьосник, замаскиран с магия, или че най-новата сграда в града всъщност изобщо не е небостъргач, а плавателен съд за пътуване между измеренията. В Елпида дори няма небостъргачи. Нито пък метро.