В здрача на вторник [bg]

— Кои улици?

Човекът огради с пръст мястото.

— Ето тези. Докато му свършат листовките.

Очевидно ставаше въпрос за доста голяма площ.

— И ви отпечатаха триста листовки?

— Мисля, че са петстотин. В пицарията имаме цял куп от тях.

— И това е било преди около две седмици?

Мъжът я изгледа озадачено.

— Какво имате предвид?

— Питам се дали рекламата е била достатъчно ефективна — каза Фрида. — Дали е накарала голям брой хора да си поръчат пица по телефона.

— Не знам — отвърна той колебливо. — Е, не са чак толкова много.

— Разбирам. Много ви благодаря за помощта. — И тя тръгна към вратата.

— Почакайте. Забравихте си салатата.

— Да. Вярно.

Фрида излезе от пицарията, почака, докато се отдалечи на трийсет-четиресет ярда24, и сигурна, че никой не я вижда, изпитвайки вина, изхвърли кутията със салатата в препълнена кофа за боклук.

Когато пое с метрото по обратния път на север, тя отново разгледа гърба на листовката, въпреки че знаеше думите наизуст. Бяха написани като в списък за пазаруване. Канап. Слама. Въже. Камък. Защо някой би си ги купил? За какво би ги използвал? Защо би купил и канап, и въже? Имаше ли разлика между тях в технически смисъл, ако човекът бе решил само да си измайстори нещо — разлика, за която тя нямаше представа? Имаше ли дейност, при която канапът не беше достатъчен и на човек му трябваше и въже? Звучеше й като някаква дейност на открито, но в същото време й напомняше и за нещо от Средновековието. Нали по времето на Елизабет I подовете на странноприемниците са били покрити със слама? А може би се отнасяше за сламка за пиене на течности? Фрида продължаваше да се взира в думите, докато накрая я заболя главата. След като излезе от станцията на метрото на „Уорън стрийт“, тя продължи да мисли напрегнато. Може би пропускаше нещо съвсем очевидно? Започна да прехвърля в ума си разни варианти. Можеш да завържеш сноп слама с някаква връв. Може ли да е канап? Или въже? Ами камъкът? Сети се за притчата за Давид и Голиат, но там се говори за прашка и камък.25