Измамна светлина [bg]

ГЛАВА ШЕСТА

През прозореца на книжарницата Мирна виждаше как Арман Гамаш и Жан Ги Бовоар слизат по черния път от хълма към селото.

Книжарката отново обърна поглед към магазина си, където дървените рафтове бяха отрупани с нови и стари книги, а подът бе покрит с широко чамово дюшеме. На дивана до прозореца с лице към печката седеше Клара.

Дошла бе преди минути, притиснала купчина вестници към гърдите си, сякаш беше имигрантка на остров Елис[44], вкопчена в нещо опърпано, но скъпоценно.

Мирна се запита дали онова, което художничката стискаше в прегръдка, бе чак толкова важно.

Тъмнокожата книжарка не хранеше илюзии. Знаеше точно какво има във вестниците. Оценката на хората. Мнението на външния свят. Онова, което виждаха другите, когато погледнеха картините на Клара.

Знаеше и друго. Наясно бе какво пише на пропитите с бира страници.

Самата тя бе станала рано сутринта, завлякла бе изморения си задник от леглото в банята. Взела бе душ, измила си бе зъбите и се бе облякла с чисти дрехи. И със зората на новия ден се бе качила в колата и бе тръгнала за Ноултън.

За да купи вестници. Можеше просто да отвори няколко уеб сайта, но щом Клара искаше да прочете рецензиите в хартиените издания, значи и тя щеше да направи същото.

Не й пукаше какво мисли останалият свят за изкуството на приятелката й. Книжарката знаеше, че е гениално.

Но й пукаше за Клара.

Която сега седеше отпусната като торба на дивана, докато Мирна я гледаше от креслото отсреща.

— Бира? — попита домакинята и кимна към купчината вестници.

— Не, благодаря — усмихна се Клара. — Имам си.

Посочи петното на блузата си — там, където бе държала напоената хартия до гърдите си.

— Сигурно всички мъже те сънуват — разсмя се Мирна. — Най-после! Жена, направена изцяло от бира и кроасани.

— Същински мокър сън съм, да — съгласи се Клара с усмивка.

— Успя ли да ги прочетеш?

Нямаше нужда Мирна да сочи пак към мокрите вестници, и двете знаеха какво има предвид.

— Не. Все изниква нещо.

— Нещо? — попита тъмнокожата жена.

— Нещо като шибан труп — уточни ядосано художничката. После се опита да се успокои. — Господи, Мирна, не знам какво ми става. Трябва да съм разстроена, дори съсипана от случилото се. Трябва да се чувствам ужасно заради горката Лилиан, но знаеш ли какво си мисля постоянно? Кое е единственото, за което си мисля?

— Че ти е провалила най-важния ден. — Беше твърдение. И то вярно. Това бе направила. Трябваше да се признае, че самата Лилиан също не бе прекарала деня си по най-добрия начин. Но това щяха да обсъдят по-късно.

Клара се взираше в Мирна и търсеше доказателство за неодобрението й.

— Какво не ми е наред?

— Всичко си ти е наред — заяви книжарката и се наведе към приятелката си. — И аз бих се чувствала по същия начин. Всеки друг би се чувствал така. Просто не би си го признал. — Усмихна се. — Ако бяха намерили мен мъртва в градината ти… — Но не успя да продължи. Клара я прекъсна рязко.