Парижката книжарница

— Не си играй с онези мръсни деца?

— О, не, тя не беше елитарна. Казваше, че твърде много жени стават съучастнички на жестоки, равнодушни мъже. Лъжат заради тези мъже. Лъжат собствените си деца. Мъжете се отнасят по същия начин и към жените си. Затова жените се мъчат да вярват, че зад жестокостта се крие любов — иначе ще полудеят от болка. Не, Макс, това не е любов.

Макс изтри една сълза от ъгълчето на окото.

— Някои бащи не могат да обичат децата си. Те им досаждат. Или са им безразлични. Или ги възприемат като чудовища. Гневят се, защото децата са различни от техните желания. Гневят се, защото жената е поискала да роди деца, за да заглади пукнатините в брака им. Това е женското средство за щастлив брак, но където няма любов, няма и добър брак. Затова бащите изливат гнева си върху децата. Каквото и да правят децата, бащите се отнасят към тях грозно и подло.

— Престанете, моля ви!

— А децата, малките, крехки, изпълнени с копнеж деца — продължи с мек глас Пердю, силно трогнат от болката и мъката на Макс, — те правят всичко, за да бъдат обичани. Всичко. Мислят си, че не друг, а те са виновни бащата да не ги обича. Разберете, Макс — Пердю повдигна брадичката му, — децата нямат нищо общо. Вие сте го разбрали и сте го написали в своя прекрасен роман. Ние не вземаме решение да обичаме, това е невъзможно. Не можем да накараме никого да ни обича.

Няма рецепта за обич. Съществува само любовта. Тя идва и си отива. Ние не можем да направим нищо.

Сега вече Макс се разплака неудържимо. Падна на колене и обхвана краката на мосю Пердю.

— Добре, добре — шепнеше книжарят. — Няма нищо. Успокойте се. Искате ли да управлявате „Лулу“?

Макс се вкопчи в крачолите на панталона му.

— Не! Искам да пуша! Искам да пия! Искам най-сетне да открия себе си! Искам да пиша! Аз ще решавам кой ме обича и кой — не, аз ще определям дали любовта причинява болка. Искам да целувам жени, искам…

— Добре, Макс, добре. Ще хвърлим котва, ще купим нещо за пушене и нещо за пиене, а онова с жените… ще видим.

Пердю изправи плачещия младеж на крака. Макс се облегна на рамото му и намокри грижливо изгладената риза със сълзи.

— Колко гадно е всичко! — хълцаше той.

— Да, прав сте. Но моля ви, мосю, ако ще повръщате, наведете се над водата, иначе ще се наложи отново да търкате палубата.

В хълцането на Макс Жордан се примеси смях. Плачеше и се смееше и не се отделяше от Пердю.

Изведнъж книжният кораб потрепери и кърмата силно се удари в брега. Двамата мъже се стовариха върху пианото, после рухнаха на пода. От етажерките заваляха книги.

— Олеле! — изохка Макс, когато тежък том падна върху корема му.

— Махнете си коляното от устата ми! — заповяда Пердю.

Погледна през прозореца и видяното никак не му хареса.

— Отклонили сме се от пътя!