Само един поглед [bg]

Вътре имаше мини барче с кристални чаши и изискана гарафа, наполовина пълна с течност с приятен карамелен цвят. Имаше телевизор, DVD и CD плейъри, климатик и множество бутони, пред които би се объркал и самолетен пилот. Всичко това идваше малко множко, но може би се полагаше за такава лимузина.

— Къде отиваме? — попита Грейс.

— Трудничко е за обяснение.

Двамата седяха един до друг по посока на движението.

— Просто искам да ти покажа нещо, ако не възразяваш.

Карл Веспа бе първият родител на загинало дете, който се бе надвесил над болничното й легло. Когато тя излезе от комата, първото лице, която видя, бе неговото. Тя нямаше представа кой е той, къде се намира самата тя или коя е датата. От паметта й се губеше повече от седмица. Карл Веспа прекара дни наред до болничното й легло, като спеше на един стол до него. Той се бе погрижил това легло да е отвсякъде обградено с цветя. Беше се погрижил тя да има хубав изглед от прозореца, приятна музика, качествени обезболяващи и индивидуална сестра. Освен това, когато тя започна да яде нормално, той й осигуряваше храна, която нямаше нищо общо с болничните буламачи.

Той никога не беше я разпитвал за подробности около онази трагична нощ. Тя бездруго не ги знаеше. През месеците, които последваха, прекараха безброй часове в разговори. Той й разказа много неща, главно отнасящи се до неговото несправяне като баща. За да влезе в болничната й стая още първата нощ и да остане там, беше използвал връзките си. Интересно при това, че охранителната фирма в болницата беше под контрола на организираната престъпност.

По-късно други родители последваха примера му. Странна работа. Те просто искаха да бъдат до нея. Това по някакъв начин ги успокояваше. Техните деца бяха умрели в близост до Грейс и това като че ли ги караше да мислят, че едва ли не душите им са се преселили в нея. Макар и безсмислено, това не бе непонятно за Грейс.

Та тези съкрушени родители идваха да говорят за мъртвите си деца и Грейс ги слушаше. Тя знаеше, че подобни взаимоотношения с тях не са здравословни, но нямаше начин да ги отпъди. Тя самата нямаше семейство и ето че все пак поне временно бе привлякла нечие внимание. Те се нуждаеха от деца, а тя — от родители. Не беше чак толкова елементарно, но тя не би могла да го обясни по-ясно.

Сега лимузината се движеше към Гардън Стейт Паркуей. Крам включи радиото и от колонките се чу класическа музика — концерт за цигулка и оркестър.

Веспа каза:

— Знаеш, разбира се, че наближава годишнината.

— Знам — отвърна тя, ако и да бе положила усилия да го забрави.

С помощта на изкуството, на което се бе отдала, тя бе избягнала абсолютизирането на онази трагедия. Когато се сещаше за нея, се стараеше да мисли като за нещо тривиално: бе инцидентно контузена, и толкоз.