Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

13.

Тя беше там, разбира се. Даже да се изненада, че ме вижда, това не се изписа на лицето й. Всъщност изражението й не разкриваше абсолютно нищо.

Приближих се до гишето и демонстрирах находчивостта си:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна тя. Произнесена от нея, тази дума някак си звучеше по-приятно.

— Е, пак съм тук.

— Виждам.

Изглеждаше добре — по обичайния си начин. Опашка, суитшърт, никакъв грим.

— Искам да кажа, това е третата ни среща.

Тя свъси чело.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Питайте.

— Защо все идвате тук?

Не можех да призная, че е понеже искам да я видя, а не се сещах за нищо друго, затова не отговорих.

— Тъй де, първия път нямах представа. Помислих си, че по някаква причина просто се нуждаете от стая за пренощуване. Вие сте малко по-млад и нямате делови вид като повечето ни клиенти, обаче си казах… не знам, че може да ви е изхвърлило гаджето ви.

Премълчах и тя продължи:

— Втория път пак си помислих същото. Но сега си мисля, че или нещо сте загазили и се криете, или е заради мен. Или и двете.

Божичко! Толкова се бях съсредоточил върху собствените си потребности, върху собствените си впечатления, че не ми и хрумваше как трябва да стоят нещата от нейна гледна точка. Глупаво е да не се замисляш за чуждата перспектива. В този случай наказанието беше само едно посрамване. При други обстоятелства можеше да е много по-сериозно.

— По малко и от двете — отвърнах, тъй като не знаех какво друго логично обяснение да дам.

— Какво сте загазили?

Донякъде се разочаровах, че повече я интересува тази страна на историята.

— Нищо, с което да не съм в състояние да се справя.

Тя се засмя.

— Колко души според вас са произнасяли същите тези думи точно преди да се удавят?

Нямаше какво да отговоря, така че попитах:

— Ще ми кажете ли името си?

— Защо толкова държите да го научите?

— Не знам. Все си мисля за вас като за „момичето от хотела“. Просто ми се струва обидно.

Това беше опит за шега, обаче тя не се засмя. Устните й се разтвориха и очите й се присвиха и се втренчиха в моите, сякаш се мъчеше да проникне в мен и да разбере нещо.

После това изражение изчезна и тя се намръщи.

— За кого от двамата?

— Ами, струваше ми се, че е обидно за вас. Но сигурно е и за двамата.

Още една дълга пауза. Реших, че няма да ми каже името си и че навярно би трябвало да се предам. Накрая обаче тя въздъхна.

— Саяка.

Хареса ми. Подхождаше й.