Тебеширения човек [bg]

− Телефонът и краката — казвам, докато сядам зад бюрото си.

Той сваля краката си от чина, но продължава да цъка на телефона. Слагам си очилата и намирам мястото в учебника, докъдето сме стигнали.

− Щом свършиш, вероятно ще отделиш малко внимание и на „Повелителят на мухите“?

Още цъкане.

− Дани, не бих искал да намеквам на родителите ти, че едно спиране на социалните медии може да доведе до желаното повишаване на оценките ти.

Той ме гледа вторачено за момент. Аз се усмихвам в отговор. Би се радвал да ме провокира, да предизвика спор, но в случая просто излиза от менюто и пъхва телефона в джоба си. Не го считам непременно за победа — той по-скоро ме е оставил да спечеля един рунд.

Това е окей. Всичко, което помага двата часа с Дани да минат по-бързо, е окей. Понякога психологичните войни с него дори са ми забавни. И определено изпитвам удовлетворение, ако го накарам да върже поне няколко смислени изречения. Но днес не е такъв ден. Чувствам се изморен и напрегнат след зле прекараната нощ. Сякаш очаквам нещо да се случи. Нещо лошо и необратимо.

Опитвам да се концентрирам върху текста.

− Добре, дотук обсъждахме главните герои и техните роли — Ралф, Джак, Саймън…

Той свива рамене.

− Саймън си беше загубеняк от самото начало.

− В смисъл?

− Тежест за останалите. Лигльо. Заслужаваше да умре.

− Заслужаваше? Защо?

− Защото Джак беше прав. Той не представляваше особена загуба, нали? Ако искаха да оцелеят на острова, трябваше да забравят за цивилизованите простотии.

− Но целият замисъл на романа е, че ако вървим назад към варварщината, обществото се разпада.

− А може би така трябва. То и без това е фалшиво. Това е истинската идея на книгата. Че всички само се правим на цивилизовани, докато дълбоко в себе си не сме.

Усмихвам се, макар да усещам в себе си надигаща се буца на безпокойство. А може би е просто от лошото храносмилане.

− Интересна гледна точка.

Часовникът ми издава бипкане. Винаги настройвам алармата да отбелязва края на нашите сесии.

− Е, това е всичко за днес. — Започвам да събирам учебниците си. — Ще очаквам да прочета теорията ти, развита в есето за домашно, Дани. Другата седмица по същото време.

Той става и взема брезентовата си торба.

− Довиждане, господине.

Докато го гледам как излиза небрежно от стаята, неочаквано се чувам да произнасям:

− Предполагам, че в твоята нова версия за обществото ти ще бъдеш сред оцелелите?

− Разбира се. — Той ми хвърля особен поглед. — Но не се тревожете, господине. И вие ще сте сред тях.

Пътят през парка не е най-прекият, нито времето е чак толкова хубаво, но все пак решавам да се прибера оттам. Малка разходка по пътеката на спомените.

Покрай реката е красиво. Отстрани се виждат ширнали се поля, а отвъд тях — далечният силует на катедралата. Тя сега се реставрира и покрай фасадата й се издигат скелета. Били са нужни четиристотин години, за да се построи без сегашните машини и инструменти. Струва ми се, че с всичките чудеса на съвременните технологии това сега би отнело по-дълго.