Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Дори да искаше, Ксавиус не би могъл да отскубне поглед от бездната. Други очи вече го държаха здраво… очите на новия бог на лорд съветника.
„Най-сетне дойде при мен…“
Водите бълбукаха, все едно вряха. Огромни вълни се издигаха и после се разбиваха с грохот, отново и отново. И от небесата, и от тъмния Кладенец проблясваха мълнии.
След това започна шепотът.
Първите нощни елфи, които го чуха, помислиха, че е просто дивият вятър. Скоро спряха да му обръщат внимание, по-притеснени от възможното унищожение на елегантните им домове.
Ала неколцина други, по-проницателни и в по-пълна хармония с неземните енергии, разпознаха шепота. Гласове, идещи от самия Кладенец. Но дори просветените не можаха да разберат какво казват гласовете.
Само един или двама успяха да разпознаят думите и наистина да се уплашат… ала не разказаха за страха си на другите, за да не бъдат обявени за луди. Така никой не се вслуша в единственото предупреждение, което щяха да получат.
Гласовете говореха единствено за глад. Те гладуваха за всичко. Живот, енергия, души… те искаха да нахлуят в света, да влязат в непорочното кралство на нощните елфи.
И веднъж влезли, да го погълнат…
Седем
Похитителите им започнаха да стават неспокойни… и това ги превърна в още по-голяма заплаха в очите на Ронин.
Притеснението им явно бе свързано с новата част от гората, в която навлизаха. Тази местност му изглеждаше различна в сравнение с пътя, който бяха изминали до момента. Тук нощните елфи изглеждаха не толкова като властелини на гората, колкото като нежелани натрапници.
Зората се приближаваше бързо. Двамата с Крас, който все още изглеждаше в безсъзнание, бяха завързани и безцеремонно хвърлени на гърба на едно от животните. Всяко по-рязко движение на огромната пантера заплашваше да му счупи ребрата, но той се насили да не издава звук и да не се движи, за да не разберат нощните елфи, че е буден.
Но всъщност какво значение имаше, ако разберат? На няколко пъти вече се опитваше да направи магия, но от тези опити си докара единствено силно главоболие, което щеше да му пръсне черепа. Около врата му бе поставен малък амулет с кристал. Простичък на вид, той бе източникът на безсилието му. Всеки път, когато опиташе да се съсредоточи върху магиите си, мислите му се разфокусираха и главата го заболяваше. Дори не можеше да свали медальона от врата си. Нощните елфи го бяха закрепили здраво. Крас също носеше такъв, но похитителите май нямаха причина да се притесняват от него. Ронин също бе забелязал какво се случваше всеки път, когато старият му учител се опиташе да помогне в битката. Крас имаше дори по-малък контрол върху магията и това силно тревожеше човека.
— Това не е пътеката, по която поехме — изръмжа белязаният водач, към когото Ронин чу да се обръщат с името Варо’тен. — Не така трябва да изглежда…
— Но ние я следвахме точно както трябваше, капитане — отвърна един от другите. — И нямаше разклонения…
— Това на хоризонта прилича ли ти на кулите на Зин-Азшари? — прекъсна го белязаният. — Не виждам нищо друго, освен още и още проклети дървета, Колтариус, и около тях има нещо, което не ми харесва! По някакъв начин, дори с ясни умове и пътека, сме се отклонили от правия път.
— Може би трябва да се върнем? Да проследим стъпките си?
Ронин не можеше да види лицето на капитана, но ясно си представяше ядосаното му изражение.
— Не… не… още не…
Но въпреки че Варо’тен все още не искаше да се отказва от пътеката, магьосникът също започваше да се притеснява от нея. С всяка стъпка навътре в сгъстяващата се гора, той усещаше все по-силно нечие нарастващо присъствие, каквото никога не беше срещал. По някакъв начин му напомняше за начина, по който чувстваше Крас, когато се свържеше с него, но това тук беше по-силно… много по-силно.
Какво беше обаче?
— Слънцето почти ни застигна — измърмори друг от войниците.
От дочутото до момента Ронин бе разбрал, че похитителите им могат да живеят под светлината на деня, но не я обичаха. Те бяха същества на магията — дори да не можеха да ползват голяма част от нея — но тяхната сила беше свързана с нощта. Ако само можеше да се освободи от амулета, след като изгрее слънцето, Ронин вярваше, че шансовете ще се обърнат на негова страна.
Когато беше сигурен, че никой не го гледа, той силно разтърси глава. Кристалът се разклати напред-назад, но не пожела да падне. Накрая магьосникът вдигна рязко глава с надеждата, че това може да размести камъка, макар че по този начин рискуваше да го забележат елфите.